БАРАК ОБАМА – ИЗБРАНИЯТ ПРЕЗИДЕНТ НА САЩ 2008: ОПИТ ЗА АНАЛИЗ, ПРИДРУЖЕН С РАЗСЪЖДЕНИЯ И С ЕМОЦИОНАЛНА ВКЛЮЧЕНОСТ



…Да бъда точно по това време в САЩ, е малко да се наречекъсмет;
толкова съм щастлива, че това се случи в професионалния ми живот!
Мислех да пиша за медийното покритие на президентските
дебати, за всичките. После се проведе един вицепрезидентски дебат –
помислих си, може би по-интересно би било него да анализирам;
за първи път жена участва…
После дойде денят на изборите и нощта на победата –
вече нямах никакво колебаниеза какво да пиша –
това бе най-вълнуващият момент в историята на политиката днес;
не само за Съединените щати, но и за целия свят…


Проф. Толя Стоицова, д.пс.н.[ * ]



Единствено в този ден исках да бъда американка, или по-точно, гражданка на Санта Барбара…за да гласувам, защото си имах фаворит.. И без мен го избраха…Сега ми “остава” да напиша за него, и за изборите; за американците, и за медиите. И докато пиша за американските избори 2008, все да си мисля за това, къде сме ние българите…Но няма да го коментирам – разчитам, че всеки може сам да го направи.
Една от разликите между развития и не дотам развития свят според мен може би е в това, че развитите държави са като успелия и сигурен в себе си човек. Те си дават ясно сметка какви са проблемите им, назовават ги без да се страхуват, че това ще им навреди. Наистина, точно като човекът със самочувствие – проблемите не го плашат, не ги крие, а напротив идентифицира ги, за да се справи с тях по възможно най-добрия начин.
Така беше и с изборите през ноември 2008 г. в Съединените щати. Изборът за президент и вицепрезидент на тази могъща и играеща съществена роля в развитието на света държава постави за обсъждане проблеми, тлеещи в американската култура не от днес и не от вчера; проблеми, които като че ли чакаха подходяща ситуация, за да изпъкнат отново и то с голяма сила. Оказа се, че именно изборите са тази ситуация.
Извън политическия избор, който безспорно бе най-важното събитие, проблемите, които възникнаха, неподозирани първоначално от никого, са свързани с предубежденията на американците, дори със склонността им към социално стереотипизиране в определени случаи, ако използваме езика на психологията. Съществуването все още на дискриминационни възгледи в американското общество, се изяви по особено интересен начин. Самият избор на афро-американец за президент на САЩ показа, че на дневен ред са поставени реалните разбирания не толкова за расовата дискриминация, а по-скоро за т. нар. социални дискриминации – тези по пол и по възраст.
Щрих от политическата система в САЩ
Известно е, че САЩ са президентска република. А който се интересува знае, че президентът в президентската република има много по-голяма власт от президента на парламентарната република, каквато е например по конституция нашата държава. Президентът в президентската република съчетава правомощията на държавен глава с тези на министър-председател. [1] Изборът за президент е доста сложен в САЩ. Само няколко факта – почти 20 месеца трае кампанията на кандидат президентите. Предложени първоначално от своите партии, те се състезават помежду си в рамките на една и съща партия. Когато остане по един представител на партия, започва последното и най-важното състезание, така да се каже, това е спринтовата отсечка за избор на президент на САЩ.
Последните месеци изискват от кандидатите забележителна издръжливост – както физическа – обиколки на различни щати, които са проблемни за подкрепа на съответния кандидат, така и психична – лобиране в щати, които предварително се очаква, че биха подкрепили опонента; натрупана умора и психично изразходване, изостряне на кампанията с лични нападки и търсене на слаби места у конкурентните кандидати, когато няма време за опровержения.
Освен невероятно продължителната президентска кампания, другата, според мен още по-интересна особеност на американската изборна система, са т.нар. електорални срещу популярни гласове.[2] От една страна, двата вота са свързани, броят на електоралните гласове, с които реално се избира президента на САЩ, съответстват на броя на населението на щата: Ще дам за пример два щата: Калифорния, (в чийто университет в Санта Барбара имах удоволствието да бъда по време на изборите) е с 55 електорални гласа като най-голям и гъсто населен щат, а Аляска – станал особено популярен в тези избори с издигане на кандидатурата на губернатор Сара Пейлън за вицепрезидент на Маккейн от Републиканската партия, е само с 3 електорални гласа, поради много малкото си население. От друга страна, в зависимост от това, кой от кандидатите печели щата от популярния вот (с просто мнозинство – 50% + 1) взима всички електорални гласове на щата, а не % от тях в зависимост от спечеления процент от популярния вот. Избран-президент – така и го обявяват по медиите, защото още не е встъпил законно в длъжност, е този кандидат, който спечели 270 електорални гласа.
Така на 4 ноември 2008, преди фактически да беше приключило гласуването във всички щати поради часовата разлика – Барак Обама събра в 7 часа вечерта Калифорнийско време (1 час преди края на гласуването в Калифорния) необходимите 270 електорални гласа и беше обявен от медиите за избран-президент на Съединените щати. Куриозът – щатът на Пейлън, Аляска, трябваше да приключи гласуването часове след Калифорния, а резултатът беше вече известен!
Третата особеност на американската политическа изборна система, която силно ме впечатли, може би защото е противоположна на нашата, е че агитацията за кандидатите не спира един ден преди изборите, както у нас. Напротив, тя изобщо не спира… и по време на гласуването. И резултатите се съобщават по основните ТВ канали и което е особено важно, могат да се следят непрекъснато по Интернет – чрез т. нар. пулове за проверка на общественото мнение (election polls).
Така, че от една страна, да се каже в определен момент колко щата е спечелил Обама и колко Маккейн е безсмислено, защото не показва нищо, зависи колко са населени тези щати. От друга страна, спечелването на точно определени щати е стратегически важно. В избори 2008 – това бяха щатът Охайо, после Вирджиния и щатът Пенсилвания, и …нека оставя това за малко по-късно в анализа.
И накрая, има вариации в закона за изборите в различните щати: в някои от тях е разрешено един и същи човек да кандидатства за две изборни позиции в едни и същи избори, в други щати – това не е разрешено. Законът на щата Делауеър, например, допуска такава възможност. Така и направи сенатор Джон Байдън, който се кандидатира за две позиции: за вицепрезидент на САЩ и едновременно с това за сенатор на щата Делауеър.
Управление наповедението: Участници в дебатите и публика
Трябва да призная, че въпреки, че разбирам защо, още не мога да се начудя, как е възможно така да се управлява поведението в определена ситуация… Имах възможност да проследя всички предизборни дебати между кандидатите за президент и вицепрезидент, излъчвани директно по американските телевизионни канали. Провеждаха се почти по един и същи сценарий, водени от различни известни журналисти на различни места, в различни щати. И може би не случайно като място – все в университети! И ако водещите журналисти са специално избрани и са добре обучени, то за аудиториите от хора, присъстващи на дебатите – не би могло да се каже същото. След всеки дебат си припомнях, че посещавайки един лекционен курс в университета в Санта Барбара, който ме интересуваше, същото поведение наблюдавах и на лекции. Младите хора, студентите, навсякъде си приличат – извън аудиториите са жизнерадостни и шумни, говорещи в един глас и все намиращи за какво да се смеят. Щом обаче са на лекции, за американските студенти посоката на комуникация се променя – от общуване помежду им, към общуване с преподавателя.
Аудиторията
В дебатите, аудиторията имаше право само два пъти да изрази отношението си и то с аплодисменти: при появата на кандидатите, и при завършване на дебата. И какво е общото между обикновените лекционни курсове на студентите и предизборните дебати, които наблюдавах благодарение на директните телевизионни излъчвания? Основните прилики са три (сигурно има и още в детайлите): 1. „В началото бе словото” – както е казано още в Библията. Думите са не просто, за да ги чуваме, а и да ги разбираме и да се договаряме чрез тях. 2. Има правила за всяка ситуация: те са експлицитни – изказват се с думи, за да се знаят и да се спазват от всички, които искат да участват в съответната ситуация. (Няма значение дали е обикновена лекция, или изключително събитие, каквото е президентският дебат). И накрая, 3. Провеждат се в университети – това е мястото за „висше” познание – и като образование, което студентите са избрали, и като уроци по демокрация и политика, които са важни за целия американски народ.
Водещите дебатите журналисти
Те са популярни, защото са изключителни професионалисти. Единствено за това. За тях не просто се знае кой на коя партия е привърженик, ами дори под името им на телевизионния екран се изписва чии идеолози са. Няма тайна, има пълна прозрачност. На президентските избори журналистическият им професионализъм се изправи пред огромното и тежко предизвикателство – милиони хора пред телевизионните екрани внимателно гледаха и слушаха дебатите и имаха възможност да преценяват и уменията на водещите – на журналистите.
Нямаше нито един провал! Макар че ние – българите, бихме казали, че е човешко някой от водещите да не издържи на напрежението; да допусне грешка, да не успее да скрие предпочитанията си към някой от дебатиращите. И би било вярно, човешко е. Но това на избори 2008 в САЩ не се случи. Не зная как са обучени тези журналисти, какъв опит имат, но видях резултатите – колко успешно управляват и балансират дебатите. Всеки от журналистите, не просто в началото изказа правилата за участие в дебата, а изключително точно сам ги спазваше през цялото време от час и половина, за да имат кандидатите равен шанс – като време за отговор, като реплика на конкретно изказване на опонента си, като последователност на задаване на въпросите – водещите редуваха задаването на въпросите ту към единия, ту към другия участник в дискусията.
Ако не прочетете под името на журналиста, привърженик на коя партия е, не можете по никакъв начин да се досетите по време на ръководения от тях дебат кого подкрепя лично – толкова неутрално и балансирано е поведението им. Този стил продължи и след избора на президент. Същите журналисти – вече в амплоа-то си на коментатори, съвсем безпристрастно обсъждаха позитивите и негативите по време на дебатите за всеки от кандидатите за най-високия пост в управлението на Съединените щати.
Така, освен, че го знаех на теория, че високият журналистически професионализъм включва висок морал, изключително владеене на собственото поведение и пристрастие към фактите, а не към личностите (това ние наричаме обективност), го видях и на практика. Тоест …можело, не е непостижимо. Ето едно от многото обяснения, защо доверието в американските медии е по-високо, отколкото в българските например, както показаха резултатите и от наши изследвания преди няколко години[3] . Всъщност, като помисля, нищо ново – сериозният професионализъм води до висока репутация на съответната професия.
Кандидатите за президенти и вицепрезиденти – невербални и вербални корелати на поведението
Една интересна вариация беше, че в някои от дебатите кандидатите бяха седнали, а в други – прави и се движеха като говореха. Кандидатите за вицепрезиденти в единствения си дебат бяха прави зад катедри, без да се движат.
Позата – прави или седнали: Важно ли е това и колко е важно? Познанието за невербалната комуникация ни дава еднозначен отговор – важно е, в някои случаи – особено важно. Когато хората са прави и се движат – като че ли с лупа се уголемяват както преимуществата на външния им вид, така и недостатъците им. Какви са те в случая с кандидатите за президент Обама и Маккейн? Обама е по-висок, слаб и елегантен, с младежка походка, показваща енергичност и отсъствие на умора. Не случайно медиите веднага уловиха харизматичността му – иначе как ще събереш на митинг стотици хиляди хора. От друга страна, Маккейн – по-нисък, по-бавно движещ се човек, при това на не малка възраст, който дори не може да вдигне високо ръка и да помаха на аудиторията, в отговор на аплодисментите й, защото изтезанията, когато е бил в плен във Виетнам, са му причинили много щети, включително и физически. Бавната походка и ограничените движения, комуницират освен възраст и по-ниско ниво на енергичност и изобщо на виталност. Или, в едно изречение – когато дебатираха прави, тази позиция беше голямо предимство за Обама и неудобство и недостатък за Маккейн. Всичко това се загубваше, когато кандидатите за президент участваха в дебата седнали.
Разликата във възрастта и енергичността прозираше и през силата и бързината на говора: единият, говорещ по-бързо като темп и по-силно като равнище на гласа (Обама) и другият – по-бавно и по-тихо говорещ (Маккейн). Този невербален индикатор – защото не засяга употребата на думи и смислови послания, а само начина на произнасяне на речите, представлява наистина интересен психологичен феномен, тъй като аудиторията го възприема силно зависимо от възрастта на говорещия. Например, ако млад човек говори по-бавно и относително по-тихо, изследвания показват, че му се приписва замисленост, интелектуалност и балансираност, дори мъдрост[4] . Ако по същия начин говори обаче човек от „третата възраст” (тази сполучлива психологическа метафора за обозначаване на възрастните хора над 65 години), атрибуциите изведнъж стават негативни и социално неприемливи. Приписва им се, че забравят какво искат да кажат (дори, на жаргон – че са „изкуфели” вече), че са изморени от живота, че са досадни и „мърморещи под носа си (заради по-тихото говорене)
Какво показва усмивката? И тя е много важна и зависи от контекста на ситуацията.[5] В случая с президентските дебати – тя беше „запазена марка” на Обама по време на самите дискусии. Иначе, типичната американска любезност или може би по-добре е да кажа – приемливото социално поведение, е свързано с усмивка в началото на взаимодействието, както и в неговия край. В телевизионните дебати видяхме друго – на критиката от страна на Джон Маккейн или срещу демократите изобщо, или срещу техният кандидат за президент персонално, Барак Обама отговаряше с усмивка. Усмивка, която изразяваше несъгласие с чутото и едновременно с това неподправена сигурност в демократическата партия и в себе си. Ако отсъстваше подобна сигурност – Обама, колкото и да се владееше, щеше да се изнерви и обиди и да отговори най-малкото с раздразнение.
Ръцете могат да бъдат наречени „визитната картичка” на един човек. Преимуществото беше пак на страната на сенатор Обама. Тесните длани и дълги пръсти на китките – провокиращи приписване на интелектуалност, срещу доста вдървените ръце, издаващи възраст и страдание на сенатор Маккейн.
Не предлагам прецизен съдържателен анализ на вербалното поведение, което в ситуация на дискусии, извън съмнение, е водещо. Искам да откроя само няколко съществени различия, и то на по-обобщено равнище, свързани с отговорите на въпросите, отправени към двамата кандидат президенти. Според мен, едно от по-генералните различия беше това, опериращо на континуума конкретно срещу общо, дори абстрактно. Ако отговорите на Обама, например за вътрешната политика – за необходимостта от реформа в здравната система или във външната политика – поетапното изтегляне на американските военни части от Ирак и пренасочването им към Афганистан, можеше със сигурност да се дебатират, включително и да се критикуват с аргументи, защото оперираха на равнището на конкретността, то по отношение отговорите на Маккейн по същите теми не можеше да има никаква дискусия, просто, защото бяха много общи, а понякога – и напълно неясни. Защото кой американец може да каже нещо против или каквото и да друго в отговор на думите на републиканския кандидат, че американските войници не бива да си тръгват от Ирак като предатели!? Какво значи това, така и никой не разбра – кого и защо ще предават войниците, ако се изтеглят. Подобни решения за изтегляне на контингентите си взеха и започнаха да реализират други държави, които имат военно участие в Ирак – никой не ги обяви за предатели. Или „критиката” във вътрешен план – „хубава е здравната система, която предлага Обама, ама няма пари и не може да се реализира”. Едновременно с това медиите изнесоха „убийствени” данни, за това колко харчи Пентагонът от държавната хазна на САЩ за всеки ден от пребиваването на своите военни формирования в Ирак.
Безспорно другото различие беше в плоскостта на изцяло позитивна кампания срещу такава, допускаща удари под кръста и то в последния момент, когато няма време да се проверява истинността на изнесената информация. В това отношение сенатор Обама се изяви като истински лидер, който знае как и може да се справи с подобни удари без да им се поддаде и да отговори на същото равнище. Тази негова способност мен лично много ме учуди като имам предвид, че Обама е човек, който няма толкова голям опит особено в най-високите етажи на властта. Явно, че това е личностно умение на сенатора от Демократическата партия, издаващо висока комуникативна компетентност, която компенсира отсъствието на сериозен личен опит в управлението. Оказа се, че аналогични, нека ги нарека „проблематични събития” има и в живота на Маккейн, медиите ги изнесоха, но Обама не си позволи да ги цитира. Напротив, той съвсем по човешки прекъсна своята кампания заради един силно драматичен момент от неговия личен живот – болестта и в последствие смъртта на баба му по майчина линия, която го е отгледала. Тази жена, която като че ли и със смъртта си подкрепи не леката борба на внука си – син на бяла американка и чернокож кениец. Независимо, че някои критици оцениха този акт на Обама като неподходящ, американците го оцениха по достойнство – като уважение на по-младите към по-възрастните, като силна привързаност към семейството, изключителна ценност в американското общество .
Третото генерално различие свързвам със стила на речите[6] на кандидат-президентите – както на митингите им, така и на самите дебати, предавани не само по основните ТВ канали в Америка, а и чрез Си Ен Ен и други международни канали – предоставени и на целия свят. Бих казала, че докато политическото говорене на Маккейн може да се характеризира по-скоро като отразяващо и описателно, че той и екипът му ще се справи с всичко и ще промени политиката на Буш, нищо че са съпартийци (Маккейн се себепредстави на няколко пъти като вътрешна опозиция на Републиканската партия), то речите на Обама се отличаваха предимно с решителността за промяна („Ние се нуждаем от промяна” беше една от ключовите фрази в неговата кампания), както и с предписващия си характер – какви мерки е необходимо да се предприемат. И може би най-важното за речите на Обама – изключително заразяващата увереност, че американското общество може да извърши промяната. Това е и втората ключова фраза в кампанията на сенаторът от Илинойс – рефрен, който продължава да звучи: „Да, ние можем!” (Yes, we can!) Тези толкова простички думи, изразяващи силата, обединяването и самоувереността на американците, продължават да присъстват в медиите, в разговорите на студентите в университета, в дискусиите на гражданите в Санта Барбара и днес – повече от месец след изборите.
Вицепрезидентският дебат бе очакван в Щатите с огромно нетърпение най-малко по две причини: Първо, защото в него участваше отново жена (след като от кандидат-президентската борба в Демократическата партия отпадна сенатор Хилари Клинтън, на която се възлагаха много надежди). И второ, защото губернаторът на Аляска – Сара Пейлън, кандидат за вицепрезидент от страна на Републиканската партия, се появи ненадейно, зашеметяваща с външността и възрастта си, с геройството да бъде майка на 5 деца, както и …с невероятната си липса на познание по изключително важни за страната въпроси – и във външната, и във вътрешната политика. Затова и далеч не случайно, тя стана „героиня” в хумористични предавания и клиповете с нейната „двойница” (американска актриса) в YouTube станаха едни от най-популярните сред потребителите на Мрежата. [7] Сериозните дискусии след появата на Сара Пейлън на високата политическа сцена обаче показаха нещо изненадващо за мен, започнало да се прокрадва още с номинирането на Хилари Клинтън за кандидат-президент. Става въпрос за изключително силните негативни предубеждения, за да не казвам стереотипи, към жените в американската култура! Оказа се, че в демократична Америка все още върви сериозна борба за равно заплащане на двата пола за извършването на една и съща работа. Нещо, за което съвременните българки не се и замисляме, защото е придобивка за нашата култура от отдавна. Силно се усети и страхът – какво ще стане, ако нещо се случи с Маккейн и Сара Пейлън стане президент на Съединените щати? И този страх не беше продиктуван единствено от невероятната неподготвеност на кандидат-вицепрезидента, а и от факта, че е жена…
По отношение анализът на поведението на кандидатите за вицепрезиденти, Джон Байдън продължи блестящо линията на Барак Обама – изцяло позитивно поведение, с подчертано джентълменско отношение към губернатор Пейлън, защото е дама. Този поведенчески стил на сенатор Байдън зададе познатата позитивната рамка, характерна за цялостната кампания на Демократическата партия, и за единствения вицепрезидентски дебат и постави Пейлън в центъра на вниманието. Наистина трябва да се отчете голямото старание на губернатора на Аляска да минимизира ефекта от неприемливите си социални невербални жестове, станали популярни от нейните речи по митингите на Републиканската партия: намигвания, иронична интонация, жест с изваден показалец на китката свита в юмрук (който се възприема като поучаване и дори закана от аудиторията)[8] Неподходящите жестове на губернатор Пейлън веднага станаха хит в медиите – постоянно биваха осмивани и пародирани в различни шоу ТВ предавания и в клипове, разпространявани в Интернет. Питах се, дали това щеше да се случи, ако републиканците бяха издигнали кандидат за вицепрезидент, също толкова неук в политиката, но мъж? И досега не мога да си отговоря. След вицепрезидентския дебат, коментарът по медиите беше точен – отсъствието на очаквания провал на Сара Пейлън не би могло да се интерпретира като успех.
Ще стане ли 4 ноември 2008 – 4 юли за американците?
Четвърти ноември 2008 …Денят на изборите или краят на маратона на гласуването за президент. Някои побързаха да го нарекат „Четвърти юли” – Националният празник на САЩ, заради изключителната му уникалност. Какво се случи с хората в Калифорния, тези около мен в университета, с гражданите на един от най-красивите градове в Америка – Санта Барбара? Привечер към 5 – 6 часа, започна събиране по групи – приятелски семейства по къщите, младежи и съмишленици – по заведенията, пред огромните телевизионни екрани. Искаха да са заедно, да следят събитията в изборния ден – заедно да празнуват победата (според социологическите проучвания Калифорния категорично подкрепяше Обама) или, пак – заедно да преживеят загубата. Невероятен непрекъснат обмен на е-мейли в Интернет – между познати и непознати, между съмишленици и опоненти, между млади и стари…Нещо, което, както каза една жена от митинга в Чикаго „не се беше случвало в САЩ от трагичните събития на 11 септември 2001 година”!
И аз съм пред телевизора…Канал 3, е регионалният ТВ канал в Санта Барбара. И лап топът ми е отворен – там на живо съм си пуснала Си Ен Ен; а от време на време превключвам и на Интернет страницата и на Фокс нюз [9]
По телевизията чувам „От президента Кенеди насам досега не е имало истински малки деца в Белия дом. Ако Барак Обама спечели – това ще се случи. Дъщерите му Мълиа (Malia Ann) на 10 и Саша (Natasha) на 8 години дори не са тийнейджъри …”
Електоралните гласове са 102 за Обама и 34 за Маккейн...[10]
Докато говорят по ТВ канала, поглеждам електронната карта на Щатите в уеб-страницата на Си Ен Ен на лап топа ми – първо гласуват щатите от източното крайбрежие. И това е естествено, часовата разлика със Западното крайбрежие е от 3 на някои места от 4 часа…Много бързо гласуването набира скорост…
Електоралните гласове са вече 194 за Обама и 69 за Маккейн…
Първият удар върху републиканците е нанесен – щат Охайо е син, тоест спечелен е от демократите! Няма кандидат, който да не е спечелил този щат и да е станал президент на САЩ. Затова и американците вярват, че който спечели Охайо, ще влезе и в Белия дом! Охайо два пъти е спечелван от Клинтън, и два пъти – от Буш. И щат Пенсилвания върви към обрат – от червен (подкрепа за републиканците) към син – за Обама като носител на промяната…
Електоралните гласове стават 199 за Обама и 78 за Маккейн…
Към щатския парк (Grant Park) в Чикаго, щат Илиноис, се насочват хиляди хора! Не са само американци – пълно е и с чужденци, с камери и фотоапарати. Хора…предвкусващи победата на Обама и искащи да бъдат част от грандиозния поврат в политическата история на Съединените американски щати..
Електоралните гласове за Обама категорично вървят към необходимата норма от 270: в момента са 207 за Обама и 129 за Маккейн…
Започват изчисленията… не, не става дума за официалните, а за тези, които са пред ТВ екрани. И аз смятам, нищо, че съм българка – ние, европейците винаги сме били по-политизирани от американците … Колко гласа още трябват на Обама, за да събере необходимите 270? Още 63 … от тях Калифорния, „моят” щат със сигурност – всъщност, много се надявам социолозите добре да са проучили! – ще даде 55 за Обама. И колко остават? Остават още …само 8 гласа. Ще стане ли Обама първият афро-американец президент на Съединените щати – това е въпросът, който звучи в ушите на всички, без да е зададен все още на глас!
Ето и ролята на щат Вирджиния…не много голям щат, типично републикански с 13 електорални гласа. Гласуването вървеше като в Охайо, почти по равно – 51% срещу 49 % за демократите. И Пенсилвания е синя… и в Северна Каролина борбата е голяма, Южна Каролина е червена… И Вирджиния е за Обама, и Пенсолвания! В Университета във Флорида – студенти и преподаватели се събират да стискат палци за Обама… Обаче вече няма нужда от сметки:
Електоралните гласове са 297 за Обама, и 139 за Маккейн…
Победа! Въпреки, че гласуването продължава, медиите гръмват: Барак Обама е избран за президент! В Санта Барбара е шумно – още не е приключил изборния ден, но вече със сигурност се знае, че е избран 44-тият президент на Съединените американски щати! Той е първият афро-американец! Неговото име е Барак Обама и неговият избор потвърждава демократичните завоевания на американското общество!
Проследяването на гласуването за президент – вече е статистика!
За Обама: 338 електорални гласа срещу 155 заМаккейн!
И дотук и аз ще спра с броя на гласовете. Крайните резултати всеки може да провери и сам в Интернет.
(Тук карта на щатите с изборните резултати отLos Angeles Times)
Победата, еуфорията и американската рационалност
Победата беше отбелязана с две наистина изключителни речи: „речта на победата” (speech of victory) на Барак Обама и „речта на оттеглянето” (concession speech) на Маккейн. В обратна последователност – първо Маккейн поздрави Обама за победата, с достойнство спря опита за освиркване на новия президент от страна на своята аудитория, подчерта многократно, че Барак Обама ще бъде президент на всички американци и, че самият той – Джон Маккейн ще го подкрепя и ще съдейства за справянето на Америка с икономическата криза, в която е навлязла и с всички останали проблеми. „Това е исторически акт!” – каза на поддръжниците си сенаторът от Аризона. И продължи: „Неуспехът е мой, а не ваш! Ние американците никога не се предаваме, ние не се крием от историята, ние правим историята!”[11] С поведението си, ветеранът от Виетнам и представител на Републиканската партия показа на практика, че е достоен политик, който може и знае как да приеме голямата загуба!
Речта на победата, естествено не само дълго ще се помни, но и сигурно ще бъде многократно анализирана. На многохилядния митинг в Чикаго, щатът на доскорошния сенатор от Илинойс, сред екзалтираните си поддръжници, една част от които пееха, други викаха неудържимо и се прегръщаха, трети танцуваха, а не малка част плачеха от радост, Барак Обама, избраният президент на САЩ, започна речта си::
„Здравей Чикаго![12]
Ако има още някой тук, който се съмнява, че Америка е мястото, където всичко може да се случи, който още се съмнява, дали мечтите на основателите на нашата държавата са живи и днес, който още подлага на съмнение силата на нашата демокрация, тази нощ е вашият отговор!
Това е отговорът на млади и стари, на богати и бедни, на демократи и републиканци, на черни, бели, испанци, азиатци, местно население, гейове и хетеросексуални, инвалиди и здрави физически хора. Американци, които изпратихте съобщение до света, че ние никога не сме били множество просто от индивиди или колекция от червени и сини щати.
Ние сме и винаги ще бъдем Съединени американски щати! …”
По-нататък в речта си Барак Обама първо поздрави и благодари на Маккейн и Сара Пейлън като подчерта, че разчита на тяхната декларирана подкрепа в работата му занапред, поздрави и партньора си в дългата надпревара – вицепрезидент Джон Байдън, не пропусна и семейството си ­­– Мишел и дъщерите си. Естествено след това дойде ред на кратко очертаване на основните приоритети на бъдещата политика на новия президент. Обама многократно изрази вярата си в американския народ, че може да се справи с необходимите промени. „Да, ние можем! е рефренът, който повтаряше след него и многохилядното множество от негови поддръжници, стоящи часове наред в Грант парк в Чикаго.
С този рефрен завърши речта си Барак Обама на 4 ноември 2008 вечерта:
„…Да, ние можем! Благодаря ви! Господ да ви благослови! И нека Господ да благослови Съединените щати на Америка”.
Фразата, най-често повтаряна в нощта на победата, се превърна като че ли в мото на победата: „Удивително нещо се случи тази нощ!” (“An amazing thing has happened tonight!”) А речта на избраният президент американците нарекоха „Промяната дойде в Америка!” (The change has come to America!”)
Има ли победа, има и загуба: В специално приготвения ресторант в Аляска, който трябваше да посрещне Сара Пейлън като избран вицепрезидент, беше тихо и подтискащо. Си Ен Ен показа как хората се разотидоха по домовете си огорчени. Докато целият Илинойс празнуваше и особено в Чикаго – вървеше шумна веселба, за щата Аляска това беше една „силно разочароваща вечер”.
И след емоциите и преживяванията, точно както се случва на избори, дойде ред и на рационалността. Ще се опитам да опиша тази прословута американска рационалност, свързана с тяхната прагматичност само с няколко изречения.
Барак Обама спечели щати – бастилия на Републиканската партия от десетки години като Охайо и Пенсилвания, Флорида и Северна Каролина, Невада и Вирджиния, Ню Мексико. Мишел и Барак Обама, заедно с дъщерите си – облечени в червено и черно, бяха посрещнати в Чикаго, както подобава да бъде посрещнато семейството на държавен глава – с възторг и уважение.
Какво се случи броени дни след изборите. Ще цитирам само какво направиха ректорите в университетите на два алтернативно гласували щата: „синята Калифорния” и „червеният Тенеси”. И в двата водещи за съответния щат университети ректорите им разпространиха в Интранет специални писма. Ректорът на Калифорнийския университет поздрави студентите, преподавателите и администрацията за ясно изразената гражданска позиция и подкрепа за промяната в Америка. Ректорът на Тенеси Университет в Ноксвил, пак чрез Интранет, изрази силната си увереност, че неговите студенти, преподаватели и служители, както и досега ще уважат мнението на повечето свои съграждани от другите щати за избор на президент, ”… защото Барак Обама е избран-президент на всички щати, а не само на тези, гласували за него”. И във вестниците на тези два университета, студенти и преподаватели написаха по няколко статии, в които изразиха убеждението си и готовността си за обединяване усилията на всички американци за справяне с недоброто икономическо състояние в държавата.
Тези два щата са напълно случайно избрани. [13] Цитирах го само като пример за това, че са подкрепили различни кандидати за президент: Калифорния – Барак Обама и Тенеси – Джон Маккейн. Разговаряйки с колегите ми от Департамента по комуникации в Санта Барбара за писмата на Ректорите от двата университета, какво разбрах? Разбрах, че „затова са университетите – да учат хората на демокрация”, да ги учат на толерантност към различията и уважение на избора на другия. Както споменах и по-горе, самите предизборни дебати също се оказа, че не случайно се провеждат в университетите. Грижа на висшите училища е да формират гражданска позиция и отговорност, да отварят широко вратите си към проблемите на обществото и да дават пример на другите хора за толерантност към различията, уважение към избора на мнозинството и обединяване на гражданите след изборите. Или с едно изречение – как се реализира на практика демокрацията в едно развито гражданско общество. Има ли нужда от заключение? Според мен, няма нужда от заключение. По-добре е всеки сам да го направи. Аз искам да завърша с един въпрос, чийто дебат тепърва предстои: Какво беше медийното покритие в САЩ на избори 2008? Защото, отразяването на изборния процес от медиите заслужава наистина сериозно внимание и за мен ще бъде специален предмет на друг анализ.
Всички медии в САЩ и разбира се, особено телевизията, непрекъснато подаваха информация за избори 2008 в САЩ. Много международни и чужди медии проявиха не по-малък интерес. Точно поради това възникна и особено важният въпрос, който развълнува медийните специалисти: Дали голямото медийно покритие на президентските избори в Америка означава, че ние като публика научихме повече за проблемите, възникнали и свързани с детайлите в процеса на политическите кампании и изобщо политическата дейност? Въпросът става още по-значим, защото надхвърля рамката на конкретните избори и от неговия отговор зависи в не малка степен бъдещото развитие на медиите изобщо.



Използвана литература и бележки на автора

* Проф. Толя Стоицова, д.пс.н.., Ръководител на департамент „Масови комуникации”, Нов български университет е Фулбрайт изследовател в Университета в Калифорния, Санта Барбара (UCSB) – септември 2008 – февруари 2009.

[1] National Archives and Records Administration (NARA) Article: U.S. Electoral Collage: http://www.archives.gov/federal-register/electoral-college/about.html, ползвана на 26 ноември 2008. Вж още: Уикипедия: Президентска република: http://bg.wikipedia.org/ ползвана на 10 ноември 2008 и http://www.jackiestrike.com/election/, ползвана на 26 ноември 2008.

[2] Интернет страница на Си Ен Ен: http://www.cnn.com/ELECTION/2008/, ползвана на 16 ноември 2008

[3] Стоицова, Толя. Лице в лице с медиите : Въведение в медийната психология. – София : Просвета, 2004. - 292 с.

[4] Harwood, Jake. Understanding Communication and Aging : Developing Knowledge and Awareness. - Saga Publications, Inc., 2007.

[5] Стоицова, Толя. И усмивката може да бъде заповед : Как да се научим да разбираме езика на тялото. – София : ЕВРОПРИНТ, 1992. - 127 с.

[6] Stoitsova, Tolya. Fulbright project : The Use of Mass Media by Public Personalities: Assessing Integrated Communication Behaviours, UCSB, United States, 2008.

[7] Интернет страница на You Tube: http://www.youtube.com/watch?v=YnYICdJD5K0, ползвана на 3 ноември 2008.

[8] Стоицова, Толя. Цит. съч.

[9] Fox News Exit Poll Summary: http://www.foxnews.com/story/0,2933,447844,00.html ползвана на 6 ноември 2008

[10] Всички данни за електоралните гласове на изборите за президент на САЩ 2008 са взети от страницата на SNN: http://www.cnn.com/ELECTION/2008/, ползвана на 4 ноември 2008.

[11] Записът и преводът на частта от речта на Джон Маккейн е мой.

[12] Записът и преводът на частта от речта на Барак Обама е мой.

[13] Двата щата Калифорния и Тенеси са избрани по 2 причини: а) защото са подкрепили различни кандидати за президент и б) защото до техните вътрешни Интернет мрежи авторът на тази статия имаше достъп.