Доц. д-р Александър Ангелов

Когато шофирам с колата си вън от София слушам изключително дискове с класическа музика. И в тези моменти с всичките си фибри усещам колко съм осиротял духовно. Колко съм ограбен от неспирния панаир на чалгата, от вресливостта на медиите, от напрежението, които ща не ща консумирам с всекидневието.

И се сепвам. Щях ли да съм толкова неудовлетворен, ако всичко беше само до музиката? Ако всичко останало в страната ни беше поне донякъде подредено? Само музиката ли ме ранява, та лечението с дисковете на стойностната музика ми действа така благотворно?

За съжаление не и не! Общата умора, разпадът на цялата морална постройка на българското общество далеч надхвърлят  музикалното озвучаване, което в частния си вид е само въпрос на вкус.

И действително! Ако имахме функционираща българска държава, действащи институции, ред, законност и сигурност, превалиращото звучене на попфолк мотиви в интонационната среда щеше да е „бял кахър”, мода, временно явление или каквото и да искате друго, но само съпътствуващо явление. Щеше да е поносимо. Може би далеч и против вкуса ми – но може ли пък и всичко в този живот да очакваме, че ще е по вкуса ни. А и кой е казал, че моя (или нашия!?) вкус е онзи, който трябва да господства и да диктува някакви обществени задължителности. Никой! И слава богу!

Целият въпрос е, че метастазите на чалгата в метафоричния смисъл на думата са плъзнали по целия организъм на българската държава и на българското общество.

Важно е веднага да се уговоря, че употребата на понятието „чалга” в този текст не е свързано с музиката.

Хубава или лоша (зная, че сега се шири само разбирането за лоша!) държавата преди 10.ХІ.1989 г. не беше чалгизирана. Тя беше тоталитарна – безспорно! Диктаторска – без съмнение! Недемократична – вярно! Но може би именно заради изброените характеристики, бе държава с работещи механизми и институции. Под камшика на страха, заради окото на „големия брат”, който непрекъснато дебне, несвободната държава функционираше. В нея имаше т.нар. правоимащи, които по правило злоупотребяваха с властта и голяма маса от „равноправни” поданици, които нямаха друга възможност, освен тази да спазват зададения й по армейски поддържан ред.

Изразената мускулатура на всяка тирания прави така, че да се чувства държавността, да се усеща непрекъснато повече и повече държава, да скърца от държавност и да няма въздух вън от нея. Нямаше нищо едва ли не вън от партията-държава и дори само с този факт се осигуряваха реперите на стабилността на обществото.

Или казано най-общо, заварените поколения  на 10.ХІ.1989 г. бяха, искат или не, с навици и рефлекси за позволено и непозволено, за възможно и невъзможно, за прилично и неприлично и т. н. Покрай всичко, което принадлежеше към дисциплинарния регистър, се прилепяха и определени морални „диктати”, критерии и ограничители, които без помощта на църква, а въпреки и срещу нея, рамкираха в определени граници жителя на онази България.

Този човек не беше само жертва на лагери и доносници, пленник (или съпруг) на партийни секретарки и обект на справки, характеристики и атестации. Той си беше и човек като всички други, подобен на днешния от 2008 година или на онзи, отпреди 9.ІХ.1944 г.

Човек като човек, с обикновен човешки живот: с радости, скърби, успехи, падения, щастия, нещастия, грижи и пр.

Сега избягват да споменават нормалността в човешкия живот, сякаш хората единствено са вегетирали в тиранична среда без човешките си проявления. Тази схематична, крайна представа, която възпаленото политизирано съзнание рисува най-вече чрез медиите, обеднява нашето историческо познание и възпроизвежда непрекъснато млади поколения с фалшиви представи. Това, което медиите повсеместно интерпретират за живота, хората и атмосферата на тоталитарните години 1944-1989 г. е едностранчиво. То по нищо не се различава от болшевишкия ентусиазъм, с който се чернеше живота, хората и атмосферата преди 9.ІХ.1944 г.

Какво се получава у нас?

България се освобождава от турско робство през 1878 г; после настъпва според социалистическата терминология нощта на буржоазния живот и монархията. Тя се интерпретираше като „дълга бременност”, за да се роди след Втората световна война т.нар. „социализъм”. От него пък, „слава на бога!”, се отървахме през 1989 г. и обявяваме четиридесет и петте години не само за достатъчни, но главно като тежка червена каторга, според терминологията на т.нар. демократи.

Та има ли нормално описани от историците и политическите писатели години в тези нищо и никакви от гледище на историята 130 години независимост?

Там има реки от кърви, атентати, въстания, груби партийни борби и улична сеч, експлозии на лютите балкански нрави и в балкана, и в полето, та да се чудиш, че последните смени около 1989 г. са сравнително безкръвни, макар пак достатъчно стръвни, че и дълги. Ние живеем в двадесетгодишно скърцане на зъби. През целия преход нескончаемо…

Така наречените социалистически ментори не признаваха като пълноценни, независими и добре действащи институциите и органите на държавата в периода 1878-1944 г. Те бяха подложени на унищожителна критика, ехидство и отрицание. А заварените на 9.ІХ.1944 г. функционери от старата държава почти в 100% бяха низвергнати, осъдени, изселени, унизени, смазани...

След 1989 г. водещата мисъл е, че в периода 1944-1989 г. няма де факто държава, че има някакво папагалско творение на СССР, чиито конци са дърпани от Кремъл.

Без терора на 1944 г. (все пак светът се е развил в една по-хуманна светлина!) хората и фактите на това скорошно минало се описват отново в черно-бяло, схематично и с политическа стръв. Отрицанието е повсеместно.

Веднъж, че и дваж, в кратката ни съвременна история се отричаме от собствените си държавно-творчески усилия; от институциите си; от забележителните си хора, които са строили и едната, и другата България. Тя е все тя – единствената България.

Винаги и само със злоба и категоричност отричаме себе си.

Сега пък се опитваме да основополагаме нова демократична България, влязла вече и в ЕС! Как обаче да възпитаваш отношение, почит към институциите и държавата, дисциплина, пиетет, когато цялата ни традиция е да отричаме всичко преди нас??? Ние плюем и отричаме всичко. То започва от нас. И твърде често завършва с нас.

Липсата на приемственост и незачитането й е фундаментален дефицит. Нашият исторически опит знае единствено, че всякакви механизми, институции, истини и форми на обществен и държавен живот са ефимерни, нестабилни, несигурни.

Не вярваме  на себе си, на другите, на страната си, на българщината си.

Ние работим, но и саботираме самите себе си.

Ние предпочитаме да сме шизофрениците от социалистическите години – едно да говорим в къщи; друго в службата; трето – на събрание. Това като че ли най-пасва на националния ни характер.

Няма вяра в стабилна, собствена, независима, наша си България. А как да има?  Нали утре може да дойде друго време и да изкарат, че не си патриот  и съзнателен гражданин, а престъпник (някога след 9.ІХ.1944 г. това беше врагът на народа!), а сега пък позорен сътрудник на секретните служби.

Едни и същи факти, едни и същи хора имат две напълно противоречащи си определения и биографии?!

Колко пъти се повтаря това в историята на страната ни? Достатъчно много, че да ни деформира. Да ни направи антиграждани. С недържавно съзнание. Спасяващи се чрез мимикрия, лицемерно и поединично. Ден за ден вътре в черупката на малкото семейство, в хралупата на жилището. Не сме обществено отзивчиви дори в рамките на жилищната кооперация или блока, както се казва сега. Не сме охотни към общото или сме по-скоро неохотни.

Ние трудно и едва-едва живеем в общежитие с други като нас собственици на етажни собствености, че искате да имаме развито чувство или умение за живот в общество, в държава, в граждански организации и прочие. А освен това, от  неотдавна и в една общност с други още 26 европейски развити достатъчно и повече от нас общества и държави.

С тези дефицити ни е трудно и ще ни е трудно. Но ние продължаваме да ги възпроизвеждаме в неуморна инерция. Нашите медии не лекуват тези тежки морални дефицити. Нещо повече – те се опияняват в упражняването им. Нашите журналисти, пък и медиите като институционални политики не обединяват, а се чувстват в свои води единствено, когато вземат страна, когато разединяват.

А медиите и журналистите имат огромна, ако не и решаваща роля в борбата за отстояването на гражданското общество. Журналистиката стана средоточие на всичко в днешно време. В медиите се пресича всяко “ставане” на каквото и да било, където и да било в общественото пространство. Крилата стана фразата, че ако нещо се е случило, а не е получило своята телевизионна или по-широко казано медийна проекция, то все едно, че не е станало. Светът и ние се “състояваме” в медиите. А медиите се “състояват” и случват в света и във всеки от нас със засилваща се интензивност. Излиза, че обществото не може да живее без медиите, разбирай журналистиката като негова основна форма на съществуване, а медиите без обществото, защото се хранят като Молох от него. И действително няма друга професия, която да поема всичко и да “изстрадва” всичко, да преварява всичко и да предопределя – волно или неволно дневния ред на обществото.

На фона на казаното не би трябвало да ни се струва смешно или ненормално, когато журналистите или самата професия са виновни на политици или редови граждани за всичко, което те “живеят”. Ако вън от медиите случващото се е маргинално или несъществено от обществена гледна точка, то случващото се в медиите, без винаги да е важно и обществено нужно, автоматично става съществено и едва ли не свръхважно. Оттук, отговорността как ще представиш нещото – каквото и да е то, как ще по покажеш, какво ще подчертаеш, кое ще акцентираш, как ще ретушираш един или друг образ и пр., е огромна. Днес журналистът в даден момент има едва ли не богоравни възможности. Медийното покритие и медийната пренаситеност, свръхвитаминозата на медиите прави от света на образите и медийните идеи жестоки шеги с правата и частните мини-животи на обществени фигури и обикновени хора. Никога не е работила с такава мощ преувеличителната лупа на медиите. Никога техният телескоп не е облъчвал с такава сила както контура, така и детайла. (Виж юнската от 2007 г. реч на Тони Блеър при откриване на новата централа на „Ройтерс” в Лондон, в-к „Сега” от 14.06.2007 г.).

Журналистът днес работи едва ли не с ядрено гориво, което при неправилна употреба изпепелява не само него, но и огромен кръг от общата нива.

Ето още една причина да подчертаваме, че ролята на журналиста в гражданското общество е огромна. Още една причина, която говори, че не става дума за клише, а за съдба, за карма на професията. Повсеместността на журналистиката създава повсеместни отговорности. И, ако тя днес е любопитна за следване в университетите професия, престижна и динамична, интересна и разнообразна в сравнение с уседнали и повтарящи еднакви операции занаяти, то веднага е необходимо, още на входа да се предупреди, че тук става дума за “игра с огъня”. Винаги отвън нещата изглеждат по-привлекателни и по-лесни. Винаги чуждата кокошка е патица. Винаги в чинията на съседа е сипано, като че ли повече.  Бедата е, че не само отвън, но и вътре в професията се мъдрят все още достатъчно много безотговорници, за които морето на журналистиката е до колене, за които общественият хоризонт на професията е досадно повторение на ненужна педагогика, за които журналистиката е сцена за маниакалната им логорея, графомания и нарцисизъм. Далеч съм от мисълта, че мога да дочакам или да виждам във вековете освободена професията от вирусите на човешките слабости. Това просто е невъзможно. Тук се подчертават обаче онези определящи параметри на отговорността, които очертават професията и я правят обществено значима независимо, че я разпъват на кръст отвън и отвътре, независимо, че бива предавана всекидневно и ежечасно от своите си уж поборници.

Казаното дотук нахвърля една сложна позиция на журналиста в гражданското общество. Една позиция, обременена с тежестта на прякото обвързване със съдбините и тежненията на времето и  обществото, и на обществото във времето, и на времето в обществото. Ние сме в него и то е в нас. И, ако изреченото от Васил Левски е вярно за всеки от нас, то екстраполирано върху журналистиката, засилва като че ли своя смисъл, добива някаква много по-напрегната стойност и значение.

Може да се помисли, че пренапрягам обществените отговорности на журналистиката, че пресилвам до скъсване тази струна, че външно и насила искам да създам почти “страх божи” в професията, а и във възгледа за нея. При всяко подчертаване или извеждане на теза съществува опасност от дебалансиране, от залитане в крайност.

Трябва да призная, че правя това съзнателно и никак не случайно. Акцентирането върху отговорностите на журналистиката идва след промяната през 1989 г., когато освободилата се от идеологическите пранги, клишета и цензура, журналистиката залитна крайно и опасно в зоната на анархистично разбраната свобода. И в туй не видях и не виждам нищо лошо, ако не беше се “състояло” нещо, което попълни пазвите на тази нова, неусвоена свобода. Осъществи се опразването на съдържанието на огромни обеми от журналистиката. Получи се при преминаването от едно старо състояние в едно ново състояние, загубване на всичко лошо и старо и покрай това загубване на онова добро от старото, което правеше журналистиката интелектуална професия. Загуби се, ако не изцяло, то поне в значителна степен, знанието като ценност в професията. Заедно със страха от ЦК на БКП изчезна и “страха божи”, който те прави пигмей през ценностите на културата и знанието, натрупвани векове и хилядолетия преди тебе. Възцари се на широки пространства в професията безнаказаното невежество на еднокнижниците и недоучилите. Заедно с любопитното дразнение на жълтеещата се преса се настани уравненото, усреднено говорене на улично равнище. Нахлуването на безкултурието стана точно в момента, когато носителите на културата и знанието и техните институции и медийни носители претърпяха идеологическо фиаско, когато се разбра и лъсна чисто прагматичната ни изостаналост в техническо и цивилизационно отношение от т.нар. “бели страни”. Просто първите бяха изтласкани от бързащите в процеса, от практичните, от искащите веднага да направят удара, парите, независимо от цената, която ще плати обществото, професията, подрастващите.

Така или иначе този процес се извърши, просто пропаднахме с няколко равнища надолу. Опростачихме се. Озовахме се другаде. Може би не само за лошо, но за добро или лошо сме там. И, ако минахме без мост от едното в другото все още неясно състояние, ако изпуснахме легатото, то днес, смятам, сме длъжни, макар и със задна дата, да поставим въпроса за легатото, за връзката по същество със знанието и културата, разбирани най-общо. Нормализирането на обществото, налучкването на контурите на гражданското общество,  неговото деиделогизиране и деполитизиране без  да се губи обществената му и гражданска мускулатура, водят естествено и до една социална стратификация, в която не може медиите да имат за основен тон толерирана простотия, заела позата на току що-появилия се и агресивен парвеню. Това са процеси, които неминуемо се изживяват, една от гаранциите, че това има характера на детските шарки, е относителната мимолетност на явлението “борци” и тяхната мода. Ние и днес, твърдя го, вече сме тръгнали да излизаме от най-долната и обидна точка, до която бяхме стигнали. Има движение нагоре, към нормализация. Но е необходима и съзнателна помощ. Един от пътищата е напомнянето на отговорностите, обществените ангажименти на професията и на всеки в нея, недопускането в професията на неграмотни с компютърна грамотност. Тази новопредставена и твърде нужна грамотност не компенсира незнанието и културното невежество, което стана едва ли не накит на една цяла прослойка и поколение в професията. Прослойката и поколението на телевизионно – компютърно – клипавото мислене, което сякаш се появява на чисто и за първи път на този свят, за да си вземе своето, без отношение към предишните и с никаква задача за следващите – сега и въобще: друго няма извън нас, то не е съществено и не ни трябва. Формалната революционност на подобна претенция, когато стане „сленг” на националната среда, закон на езика, самодостатъчност на национална едва ли не патентност, когато се превръща в паметник за себе си с идеята да го наложи на всички ни, се превръща в опасност, с която нормалното гражданско общество няма нищо общо. Ето защо акцентирането трябва да продължи не само по отношение на обществените отговорности, но и по отношение на разбирането на общата култура като проблем сам за себе си. Като национален, български проблем днес и сега – крайно важен и значим не само за нашата журналистика, но и изобщо за здравето на гражданското общество и особено за младите му поколения, които винаги носят маршалския жезъл на бъдещето в своите раници.

В този смисъл аз съм убеден, че проблемът за общата култура на българското общество не е празна приказка. В неговото разрешение виждам един от пътищата за преминаване върху релсите на гражданското общество, както го вижда Карл Попър, без  катаклизмите на резките трусове и опасни сривове. В идеите и вижданията за ролята и значението на общата култура проектирам собственото си убеждение, че именно тя – общата култура е една от лигатурите, по които може без пропадане да мине каруцата на социума към едно по-съвършено свое състояние.

Нещо още.

Журналистите, (ако са истински!) имат задачата да се превърнат в своеобразни  водачи на народа. Изискване равно на онова, което се отправя към политиците – да израснат до държавници. Подобно на политиците, и от журналистите се очаква да родят ерудирания си идеален представител, който гледа на света и на родината си в необятните хоризонти на стратегическите национални и обществени интереси и виждания, а не се взира само пред носа си, изцяло зависим от провинциалните си сърбежи и седмичните неотложни нужди. Днешните водещи български журналисти в мнозинството си не са национални, интелектуални водачи в общественото, в политическото и мисловното или емоционалното пространство на българите.

Бареков ли е този, който...? Смешно е парвенюшкото излъчване на грандомана от Пловдив. Трагикомични са нахалното себеизтъкване, а и демонстрацията на безгранична компетентност. Прекъсването на всякакви събеседници с едва ли не чувство на превъзходство е нещо всекидневно. Става ти жал за безброй интервюирани фигури, личности, експерти, които търпят подобни разговори и разпит. Така те хранят самочувствието на Бареков. И този, същият Бареков, с категоричност на последен съдник раздава квалификации, определения и присъди, често без всякакво основание. А когато това става с хора и случки от времето на тоталитаризма, не демонстрира нито познания, нито култура, нито се  готви достатъчно по съответния въпрос. Ала води за носа българския зрител, манипулира и „учи” поколенията.

Как няма кой да усети тези липси в Би Ти Ви, че да потърси баланс и помъдряване? Да сложи юзди на едно и да пришпори друго, а ако не става да  потърси просто друг „впряг”!

Или пък Коритаров? За него нека оставя да говори Кеворк Кеворкян, който във вестник „Труд” от 21.10.2008 г. (вторник) прави характеристика, която споделям.

„И докато Силва Зурлева брои акциите на Нова телевизия преди да ги предаде на шведите, „Здравей България” сякаш отива по дяволите”.

Винаги съм имал дълбоки симпатии към това предаване, по най-различни причини, някои дори професионални. Колкото и кожи да съм свалял от Коритаров, той е - вън от всякакво съмнение – един от най-качествените персонажи в телевизионната игра, може би дори най-добрият. Но сам се поставя в ролята на креатура на един друг водещ на сутрешен блок. Понеже се зарази от амбициите на онзи да преследва псевдосензационното, понякога дори да се навира в скверното. В тази двойка Коритаров е несравнимо по-класен играч. Той е муден, неатрактивен, мига повече, отколкото човек може да понесе. Обаче пък като никой друг може да разчлени един отговор на сложните му, често невидими съставки. Ако е съсредоточен, може и да направи  великолепен разговор – великолепен като думи. Обаче много често ме кара да съжалявам за крайностите, към които прибягва – тъкмо защото смята, че така ще надбяга някой си.

Но гонитба всъщност няма.

Той е изначално по-добрият, много по-грамотният, знае дори китайски и пр., но нещо му пречи да види как пресича, и то не крадешком, някои професионални граници, етични в нашия занаят отдавна няма.

Любопитството и дори радостта, с която изслушва съкилийника, е отчайваща. Удоволствието, с което хвърля смръдливите им думи по прокуратурата, например, е неразбираемо за нормалния наблюдател. И винаги търси и заварва опонента на нечий съкилийник в леглото – сънен и несъсредоточен, за да не може да отговори както трябва.

Готов е да прибегне до всевъзможни аргументи, за да оправдае присъствието на подобни хора в студиото си. Един от тях го изкара дори нещо като Робин Худ, да речем. И студиото му от доста време е полигон, където се изстрелват халосни снаряди по прокуратурата главно, още и по ВНР – и то от съвсем неподходящи персонажи. Един висш прокурор ми се оплака тия дни от това. „Ами, арестувайте го” – пошегувах се аз и онзи се опули. Помисли, че нещо ми се е случило.

Добре де, защо прибирате някой евродепутат, понеже демонстрира пред полицейско управление, а си траете, когато от екрана пред  стотина хиляди души някой става съучастник в оклеветяването на длъжностни лица. Каква е разликата? К.К. не вижда.”

А що се отнася до оклеветяването от рубриката му „Ум царува, ум робува...”, нека цитирам Андрей Райчев, вестник „Труд” от 29 септември 2008 г. Цитирам цялата публикация, която окачествявам като фундаментална.

„ Ум царува, ум робува....”

Медии, лидери и гадости.

Един сериозно уважаван от мен човек тези дни ни говори глупости по повод бития „жълт” журналист.

Говори за пълен диктат от държавата над медиите. За опити на новата ни ДС (ДАНС) да сложи Интернет пространството (!) под контрол. Патетично съставя изречение за „кръвта на Стефанов, осветила истините” на нашия живот...

Истината е, че отвратителното, непростимо физическо насилие над въпросния журналист, става на фона на несравнимо по-малко, но все пак също отвратителните му текстове, опорочаващи името на десетки и десетки хора. Уверен в своята безнаказаност, той се е увлякъл дотам, че е забравил обстоятелството, че  Маймуняка ли, Папуняка ли, Мечката ли, Свинята ли, реагират на проблемите си винаги еднотипно: бият, осакатяват, че и по-лошо. Камо ли, ако на казаната Свиня се е случило нещо, което всеки ден се случва на г.г. Първанов, Станишев, Костов, Сакскобурготски, Доган, Борисов – несправедливо, абсурдно, идиотско обвинение...

Каква власт, коя власт е взела под контрол медиите, а г-н Лозанов? Медиите, които всеки ден пишат, че президентът е хванал трипер от 15-годишно момиче ли? Че премиерът е гей? Че лидерът на сините е откраднал милиарди? Че царят е лъжец и крадец? Че шефът на ДПС е шеф и на мафията? Че кметът на София е мутра?

Коя власт?!

Каква ти тук власт...

Безобразно и страшно е състоянието на нашите медии, особено на електронните. Никаква защита няма за честта и достойнството на управляващите (пък и изобщо на известните). Освен мълчанието.

Само се замислете над последното, любезни читателю. Докарали сме се дотам, единственият начин да се защитиш е да преглътнеш обидата, да изтриеш слюнката от лицето си, да се усмихнеш широко на клеветника, негодника, подлеца...

А от общо гледище, превръщането на пребития журналист в икона на свободата се вписва в една традиция. Гадна традиция.

Ако не ме лъже паметта, тя започна при г-н Жан Виденов. Последният – като премиер беше участвал в народен празник, където се хванал на хоро. Не щеш ли, на същия ден случайно загиват 14 войника, попаднали в бандитска престрелка. Медиите, говорещите глави, за часове създадоха у хората представата, че г-н Виденов е танцувал едва ли не от радост, че юношите са умрели...

И г-н Костов взе, че си позволи да се усъмни в пълната невинност на либийските ни „сестри”. Леле какъв шум настана! Изкараха го изверг, не просто виновен за арестите на медиците, а почти съучастник на Кадафи... (То и до ден днешен никой не смее да каже различно мнение по въпроса, задължително е да обичаме „нашите медици”...)

Това вече е диктат, забрана. За цяла серия събития медиите, самото обществено мнение не допуска изказването на различна гледна точка. Просто нямаш право да кажеш, че според теб г-н Александър Божков не е крадец, а блестящ икономист. Забранено е, а обратното е „очевидно”: не го ли виждаш колко е дебел. (Нищо, че е оправдан на 10 процеса, той си е „Мистър 10 процента”!)

Откъде обаче се взе този разврат, тази всепозволеност? Отговорът е тъжен: българите и българските медии бяха обучени да мислят и говорят гадости за своите лидери от самите тези лидери! Които смъртно се обиждат един другиго; които говорят за противниците си само злобно, а за бившите си съюзници – още по-злобно.

Това е то: ум царува, ум робува. А в случая: „патки пасе.”

Към нея допълвам съчинението на същия автор „България, разказана като драма”, но вече от 13.10.2008 г., в. „Труд”:

„Миналата седмица „Хералд трибюн” публикува (а вестникът майка “Ню Йорк Таймс” препечата) статия за България: злобна, некомпетентна, повърхностна. Там пише, че сме най-корумпираната страна в Европа, че кръв се лее на избори у нас, че не просто съществува мафия, а те притежават държавата, че престъпните групировки са влезли в политиката и взимат властта и т.н., и т.н.

Можем спокойно да подминем тези брътвежи като типични за журналисти-гастрольори, пристигнали за часове, поседели във фоайето на отличния си хотел с тенденциозно подбрани събеседници и приключили с ударно предаване на поръчков текст. Макар че е забавно на американския читател да пробутва образа на страната ни като средище на престъпност. (На глава от населението по брой убийства САЩ имат около три пъти по-висок показател и май са втори в развития свят. Около 1% от американците – над 2,5 млн. души – лежат в затвора...)

Направих си удоволствието да извадя съществителните собствени в статията. Т.е. да запитам: как е разказана България като драма? Кои са героите и какво се съобщава на  читателя за тях?

Група първа: престъпници. Това се оказват гг. Людмил Стайков, Марио Николов, братя Галеви и Константин Хаджииванов. За първия се съобщава, че отрича и че не е обвинен, но се намеква, че лъже.

За втория (също се намеква), че може би скоро ще бъде обвинен. За братя Галеви вече без намеци, че са „ключови фигури в престъпния свят”, за последния, че лежи в Гърция и е набрал само процент на изборите в Петрич, защото „електоратът накрая се разбунтувал”.

Група втора: управляващи политици. Те се свеждат до гг. Георги Първанов, Сергей Станишев и Румен Петков. За всички тях се съобщава, че се финансират от и се срещат с престъпници. Само за г-н Станишев се добавя, че г-н Джордж Буш го е похвалил (по погрешка!) за некорумпираност.

Група трета: опозиционни политици. Това множество се състои от един член: за г-н Бойко Борисов се узнава, че е „лют враг на премиера” и е „страховит, с бумтящ глас, маркова пура и 8 бодигардове”.

Група четвърта: коментатори, така да се каже – хор от гражданско общество и Запада. Тук са г-н Атанас Атанасов и г-жа Ива Пушкарова, както и двама чужденци, анонимен западен дипломат и холандски министър. Българската част от хора се изявява с твърденията, че „в България мафията има държава” (а не обратното, какво остроумие!) и че „купуват гласове на улицата и убиват... без срам”. Западните дипломати изразяват отчаянието си от България.

Опазил ме Бог от спор с авторите на тази бездарна драматургия.

За очевидно корумпирани политици тук са обявени трима души, за които никой нито веднъж не е повдигал упрек за лично облагодетелстване. Относно тяхната алтернатива (лидера на опозицията) се изтъкват 8-те бодигардове, след като статията предупреждава да не се посещава в София ресторант, в който седи бизнесмен с повече от четири гардове (що за глупост, защо не три или пет?). За престъпници без право на обжалване са записани двама неизвестни публично хора, които дори не са обвинени....

Автентични са само българските участници в агитката на оплюващите страната си. Но тях си ги знаем до втръсване. (Хубави времена бяха доскоро, а? Псуваш България и комунистите и те канят западните все повече и повече, че и командировъчни дават, билети, топла храна и напитки... А сега – черпи те в „Шератон” едно кафе и това е...)

Има и поука. И тя е свързана точно с комунистите.  Доскоро всички тези ужаси щяха да имат едно обяснение: Престъпността, мафията, всичко се обясняваше с комунистите на власт. По-късно със скритите комунисти на власт. После с част от комунистите на власт (с ченгетата). А сега? Въпросът някак витае. Защо е толкова ужасно в България?

Не е до комунистите. Свърши тая, няма ги. Никой не се е устремил да обедини земята в кооперации, да концентрира фабриките чрез национализация и да прави добрини насила. Като не са те – то кой? Кой е причината? Към кого се внушава неприязън? Кого дамгосват? Ами българите бе, хора; нас, българите.” Толкова от Андрей Райчев.

Действително умът на медиите ни... патки пасе!

За други кои да говоря?

Дачков, който израсна изключително много, овладя раздиращите го пристрастия, макар отвреме-навреме отново да не успява да ги удържа. При него се пробива високия стил, който поддържа, летейки над войнстващата простащина с фрази като : „сега ще ви зачета(!?)...”, които издават, че и той има бели петна в първите си години.

За момчетата може би от БНТ, които са бодри рано сутрин, усмихнати, максимално обективни, без да се оцветяват в една или друга багра? Може би те са най-адекватните, но пък и в някакъв смисъл, най-безлични, което ги прави такива, че да ги ... отминеш. Мъчно ми е.

Може би „най-напред с материала” в търсената в този текст насока е Петър Волгин с неговото „Вярно с оригинала” по TV7. Да, ама не! Колкото го „обича микрофона” в радиото, където е почти без грешка, с невидимата си и много видима ирония, която го освобождава от каквото и да е подозрение в пристрастие, толкова като че ли има проблеми с камерата. Тук той често ... доскучава. Неизвестно защо?! Елегантен, фин, но някак си олеква без да остави достатъчно следа след себе си. Не успява да „напълни екрана” и остава след себе си някакъв опретен привкус, без в живота да го носи.

Но, ако към последните трима пожеланията ми имат смисъл и искрят от надежди за развитие, то разочарования като това от проф. Михаил Константинов, който е почти журналист с всекидневното си присъствие в медиите, са като че ли безвъзвратни.

В съчинението си „България на доносниците” във в. „Политика” от 17-23.10.2008 г. той пише цяла страница, която завършва така:

„ Накрая от името на всички, които не станахме доносници някога и не станахме мутри днес, искам да кажа на тези, дето времето им пречело: напъхайте се обратно по дупките, които сами си изчоплихте. И помълчете малко. То че срам нямате никакъв е ясно, но приличие малко поне имайте. Защото България на дедите ни, дето е бяла земята й от костите им, заслужава нещо по-добро от легиона си доносници. И ще го има, не се съмнявайте. Не оставиха в тази земя костите си дедите ни, за да бъде накрая България на доносниците. И няма да ви я оставим, не за това го живяхме онова време  и не за  това после останахме тук.  С децата, които тогава отгледахме.”

Срам за професор, който упорито кандидатства за член-кореспондент и академик. Т.е. иска да се запише за мъдрец, а се заканва, сее мъст. Не знае ли, почитаемия, че в Испания именно мъдростта погреба заедно и републиканци и фалангисти и тури кръст на миналото?!

Той на Георги Жеков от „СКАТ” ли ще се прави? Та този последният е явно с тежки проблеми – ментални, психологически, интелектуални дефицити.

Че и в САЩ вече отколе има паметници и на генерали от Юга, и на генерали от Севера, въпреки че войските им са се клали яко, далеч с по-страшни последствия, отколкото онези, от които е „страдал „математика, че и децата му, та сега ги „шиша” да „дрънкат непримиримости”.

Смятах го, както и мнозина други, за по-дълбок – а се оказа – в равната равнина на тавата.

Не знам, ей Богу, друга страна с такава гъстота от комплексари на квадратен километър.

Не може с подобни журналисти и интелектуалци да се „борят” дефицитите. Констатирам само, те се засилват и много медии работят единствено като метастази на традиционните ни кривици, от които не виждам отърване.

Затова, прочее слушам класическа музика в колата и поне за малко бягам от действителността.