Нов български университет

Диана Димитрова, СУ, Българско национално радио

 

 

 

Резюме:

Настоящата статия е на тема „Деконтаминация на съзнанието“. В нея се разглеждат възможностите за „прочистване“ на съзнанието от наслоените стереотипи и нагласи. Централно място заема ролята на езика на омразата и престъпленията, които провокира употребата на този език. Представени са редица примери за пагубните последици от насаждането на омраза против другия, различния по раса, пол, цвят на кожата, вяра, традиции, обичай.

В публикацията се коментират и някои от най-успешните методи на пропагандата за въздействие и контрол над общественото съзнание. Представени са похватите, чиито емоционален ефект фабрикува врагове, не само към определени личности, а към цели общности и народи.

Статията се позовава на публикуваните през юли 2014 година данни за престъпления от омраза, в годишния доклад на Minority Right Group International “Freedom from hate; State of the World’s Minorities and Indigenous Peoples”. Авторът се позовава и на книгата на Цветан Тодоров „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“; на забележителното изследване на социалния психолог Elliot Aronson “The social animal”; на популярната лекция на професора по лингвистика Ноам Чомски „Медиите под контрол Забележителните постижения на пропагандата“, изнесена  през март 1991 г. в Университета в Калифорния; на изследването на Сузан Удуърд „Балканската трагедия“. Удуърд работи в периода 1991 – 1996 г. като ръководител на отдела за анализи към службата на Ясуши Акаши, специалният представител на Генералния секретар на ООН за Югославия към UNPROFOR; и на резултатите от изборите за Европейски парламент проведени през май 2014 г.

Позовавайки се на съответните трудове, изследвания и данни, авторът доказва, че няма нищо по-разрушително, по-замъгляващо съзнанието от езика на омразата. Езикът, който превръща човекът пред теб във враг, само защото е различен.

 

Resume:

This article is entitled "Decontamination of consciousness." It explores the "cleansing" of consciousness from layered stereotypes and attitudes. The main concern of this work is the role of the language of hate and the crimes its use provokes. There are several examples for detrimental effect of the language of hate used against others, against different races, sex, color, religion, traditions and customs. The publication also discusses some of the most successful methods of the propaganda that has influence and control over the public’s mind.  Different techniques whose emotional effect fabricates enemies, not only to specific individuals but to entire communities and nations, are presented in this publication. The article refers to the published in July 2014 data on hate crimes in the annual report of Minority Right Group International "Freedom from hate; State of the World's Minorities and Indigenous Peoples ".The author also refers to Tzvetan Todorov's book "The Conquest of America, “The question about the other"; a remarkable study of the social psychologist Elliot Aronson, " The social animal "; the popular lecture of Professor of Linguistics Noam Chomsky" Media Control, The Spectacular “Achievements of Propaganda ", delivered in March 1991 at the University of California; the study of Susan Woodward" Balkan tragedy”. Woodward worked in the period 1991 - 1996, as a head of analysis at the Office of Yasushi Akashi, as a special representative of the General Secretary of UN for Yugoslavia to UNPROFOR. The article also refers to the results of the European elections held in May 2014. Using the above mentioned works, research and data, the author proves that there is nothing more destructive and more blurring awareness than the language of hate. The language, that transforms the men in front into your enemy, only because he is different.

 

В периода на Косовската криза и още няколко години след това, работех като кореспондент на българската секция на ВВС в Белград. Там през 1994 г. е основан Центъра за културна деконтаминация. Негов ръководител е една забележителна жена – Борка Павичевич. Тя ми разказа, как веднъж центърът, заедно със студентското движение Отпор, организирали измиването със сапунена пяна на централния площад на Белград и околните улици, след провеждането на митинг на партията на Милошевич. След тази акция  хората отивали в центъра и споделяли: „Чак сега разбрахме посланието ви”.

Много пъти от тогава до днес съм се питала, възможно ли е от време на време да „поизплакваме“ и съзнанието си, да го проветряваме от закоравелите наслоявания и стереотипи, от всичко, което целенасочено е набивано там, за да погледнем  на света около нас с нови очи. Защото,  както отбелязва доктор Джордж Буре лектор в Университет на Шипенсбърг „всичко, което влиза или излиза от психиката, минава през съзнанието“. [1]

decontamination е понятие свързано с  опит за противодействие на пропаганда,   подвеждане, измама и субверсия (преобръщане на значението чрез деконтекстуализация).

В своите лекции „Теория на личността” доктор Буре посочва: „Голям брой теории съдържат идеята за някакъв вид несъзнавано, определяйки го като мястото, където много неща ни влияят, без напълно да го осъзнаваме.

 

 

Можем да изберем три аспекта на несъзнаваното. Първият е биологичният. Идваме на този свят със заложено нещо като То (по Фройд) или колективно несъзнавано (по Юнг). Вероятно този аспект се състои от инстинктите, останали като част от човешката ни природа. Биологичното несъзнавано от части се застъпва с екзистенциалистката идея за хвърлеността.

Второ, съществува социалното несъзнавано (както го нарича Фром), което в действителност наподобява Фройдовия Супер-Аз. То може да включва езика ни, социалните табута, културните порядки и т.н. Към него можем да причислим и всички традиции, с които сме били заобиколени през детството си, и сме заучили така добре, че са ни станали втора природа! И трето, съществува личното несъзнавано (да заемем термина на Юнг), което вероятно се разбира като несъзнавания аспект на Аз-а. То се състои от нашите характерни навици, от по-личните неща, които сме научили така добре, че вече не се налага да се съсредоточим, за да ги извършим. Защитните механизми би трябвало да се включат сред тези добре заучени неща. С тяхна помощ ние игнорираме, с ефективността на навик, неудобни реалности, за да спасим усещането си за стойност”. (пак там)

И макар че, в нашето съзнание преобладава мащаба на неосъзнаваното, както ясно се вижда и от представеното по-горе илюзорно изображение, лично аз изцяло подкрепям позицията на доктор Джордж Буре: „Съзнанието е строго индивидуално - лично. То е ваше и само ваше. И в него се “случва” вашата “психология”. Всичко, което мислите, възприемате, усещате и правите е феноменологично, т.е. не се основава на външната реалност, а на субективната ви гледна точка за света, която може да е съвсем различна от моята! Следователно, за да разберем хората, трябва да ги разбираме “отвътре” (пак там).

Един от най-значимите проблеми пред човечеството, откакто съществува Homo Sapiens, е срещата, сблъсъкът с другия, различния. От тогава, до днес, ние постоянно откриваме различния и така преоткриваме и себе си. А как се отнасяме, как постъпваме с другия, когато го открием, това вече е друг въпрос. В мнозинството от случаите се постараваме да го подчиним, принизим, а не рядко и да го премахнем, за да демонстрираме предимство и мощ. Човешката история е низ от доказателства за човешкото самоизтребление. Той е различна раса, пол, различен цвят на кожата, има различна вяра, традиции, обичай, той е различен – значи е вреден,  излишен – затова трябва да бъде унищожен или употребен. В крайна сметка, както пише един неизвестен историк: „Всичко, което знаем за изтребените народи, е това, което техните палачи са благоволили да ни кажат”.

Цветан Тодоров написва една изключително стойностна книга, в която използва един прекрасен похват, базирайки се на исторически документи, за да представи точно този проблем „въпросът за другия” във всичките му аспекти. Книгата е „Завладяването на Америка”. Срещата на два свята, две култури, две раси.  И тази среща се оказва най-големият геноцид в историята на човечеството. Цветан Тодоров успява да представи преместването на опознавателната и оценъчната гледна точка, от която настоящето се взира в миналото. В крайна сметка той доказва, че себепознаването минава през познаването на другия. „Защото другият трябва да се открие. В това има нещо странно, доколкото човек никога не е сам и не би бил това, което е, без социалното си измерение.” [2]

Изследването „Завладяването на Америка” показва, че да победиш някого и да го завоюваш, не означава, че си го завладял. Както отбелязва Цветан Тодоров „Колумб открива Америка, но не и американците”, защото завладяването идва, когато ти си проникнал в същността на другия.  Поглеждайки напред във времето от 1492 г., когато Колумб открива Америка до днес, виждаме как всеки път изграждаме в образа на другия, на различния - враг, враг, който трябва да унищожим, за да не ни унищожи и така се превръщаме в жертвоизтребващи се общества. В края на живота си, единият от главните действащи лица в „Завладяването на Америка”, доминиканският абат Лас Касас, пише в своето завещание: „Мисля, че поради тези нечестиви, мерзавски и срамни деяния, извършени толкова несправедливо, тиранично и варварски, Бог ще излее гнева и яростта си върху Испания, защото малко или повече цяла Испания получи дял от кървавите богатства, заграбени с цената на толкова разрушения и изтребления.” А Цветен Тодоров уточнява: „ Донякъде пророчество, донякъде проклятие, тези думи сочат колективната отговорност на испанците, а не само на конкистадорите – както за настоящето, така и за бъдещето... Ние приличаме на конкистадорите и се различаваме от тях; техният пример е поучителен, но не можем да сме сигурни, че като не постъпваме като тях, ние не им подражаваме, адаптирайки се към новите обстоятелства. Тяхната история обаче може да бъде поучителна за нас, защото ни позволява да осмислим себе си, да открием приликите и разликите; и тук себепознаването минава през познаването на другия.” (пак там).

Целият ми професионален и персонален опит с годините неизменно затвърдиха убеждението, че в основата над посегателството спрямо другия, под каквато и да е форма, стои езикът на омразата. Няма нищо по-разрушително, по-замъгляващо съзнанието от езика на омразата. Езикът, който превръща човекът пред теб във враг, само защото е различен.

И точно този език е любимият инструмент на всички вождове. Определяш някого за враг, посочваш го с пръст и казваш „Той е или те са причината за всичките ви проблеми. Премахвате ги и всички проблеми ще се решат от само себе си“. И ако нещо за мен остава абсолютно необяснимо, това е неоспоримият факт, че този прийом действа безотказно от най-древни времена до днес, във всяка една точка на планетата. Колкото са по-напреднали в развитието си обществата, толкова повече се увеличават и усъвършенстват похватите за манипулирането им и моделирането им.

„Свобода от омраза“ е мотото на публикувания на 03.07.2014 г. годишен доклад за състоянието на малцинствата и коренното население на Minority Rights Group International  (MRG).  Данните, изводите и препоръките от това обстойно изследване (240 страници), което обхваща страните от всички континенти, бяха представени в началото на юли 2014 г. и в Европейския парламент.  В документа са изложени аргументирани доказателства за обезпокояващата тенденция за разпространение на езика на омразата и престъпленията от омраза във всички региони на света.

Изпълнителният директор на MRG Марк Латимър акцентира на факта, че "Разпространението на престъпленията от омраза срещу малцинствата мащабно се подценява.  В съвременния свят омразата се задвижва през границите от онлайн пропаганда, провеждана предимно от сектантски джихадисти или десни расисти."  Латимър предупреждава, че „ако правителствата игнорират омраза престъпленията, за извършителите това е зелена светлина, за да продължат“. Една от основните констатации на доклада е: „мразя престъпността е широко игнорирана, недостатъчно отчитана и често остава без контрол от страна на правителствата, което води до ескалация на насилието срещу малцинствата“. [3] Този извод е подкрепен с редица примери от всички изследвани страни.

Едно от най-тревожните съобщения на доклада е, че престъпленията от омраза са резултат от целенасочени изказвания не само за физическите лица, но и към техните общности. Това е особено очевидно в насилието срещу малцинствата и жените от коренното население на даден район. Те постоянно са подлагани на сексуално насилие, което се използва като вид оръжие по време на война или на инструмент за подтисничество и унижение на цялото цивилно население.

Разпространението на унизително отношение или подстрекателски език в политическия дискурс, чрез  проповеди, медиите и онлайн има много реални последици за маргинализираните общности. В доклада се подчертава факта, че има много страни, в които през 2013 г. слухове и подбуждане са довели до насилие и загуба на човешки живот.

Документът обхваща и всички европейски страни. Общовалидно е заключението, че наследството от финансовата криза през 2008 г. и въздействието на мерките за икономии в много страни имат важна роля за възхода на десните организации със силна програма за антималцинство. Като най-открояващи са посочени множество примери от Унгария и Гърция. И в двете страни крайно десни партии, които изразяват антималцинствена и антиемигрантска  реторика са натрупали значителна опора в националните парламенти. Голяма част от вниманието на медиите към престъпления от омраза се фокусира върху дейността на крайнодесни, неофашистки извършители.

Цитирана е и позицията на комисаря отговарящ за вътрешните работи на ЕС Сесилия Малмстрьом, при откриването на  конференция на тема Борба с престъпленията от омраза в ЕС: 

 „В много европейски страни е монтирана вълна на тормоз и насилие, насочени към предоставяне на убежище, към имигранти, към етнически малцинства и сексуалните малцинства.“ [4]

Като очевиден модел на ксенофобия е посочена и България „където неотдавнашното пристигане на хиляди бежанци, разселени в резултат на конфликта в Сирия е предоставило нова цел на крайнодесните групи. Малцинствените общности в България, като роми и етнически турци, отдавна са обект на дискриминация и маргинализация, която също е преведена на езика на омразата и пристрастията към мотивирано насилие.“

В доклада обстойно се обсъжда и ролята на интернет и социалните мрежи. Пояснява се, че „тези отворени платформи“ позволяват на хората да се обединят по каквито и да е причини и идеологии.  Това дава много добра възможност за организиране на различни видове групи на омразата.“ Както и в други европейски страни, в Русия социалните медии осигуряват готови платформи за расистки и ксенофобски настроения. Медии, като Facebook, Instagram и Vkontakte, един руски сайт, подобен на Facebook, често се използват, за да пропагандират омраза в Русия. През октомври 2013 г., HRW обвини радиостанция Вести FM за подбуждане на насилие, защото публикува на своя уебсайт картата, която съдържа информация за квартали, където живеят много недокументирани имигранти.

Много притеснителен е и фактът, че продължава използване на ксенофобски и подстрекателски език по време на изборни кампании. Посочва се, че в Европа, като цяло, се засилва в тоз аспект  антииемигрантското говорене.  Авторите на доклада призовават за по-силни кодекси за поведение и санкции за ограничаване на словото на омразата и за очерняне от публични фигури и медии.

На всички континенти, малцинствата и коренните народи са непропорционално изложени на омраза. От заплахи и обиди, към целево насилие и масови убийства.  Тази омраза, често отразява и засилва съществуващите модели на изключване.  Въздействието й се простира отвъд непосредствените ефекти спрямо отделните жертви - засяга цели общности. Влияе на всеки един аспект от живота им,  на процеса на по-нататъшното им маргинализиране от основни услуги, участие в обществените системи и други права. Тези престъпления са мотивирани основно от етническа или религиозна омраза.  Същевременно се посочват и много примери за това как може ефективно да се противодейства на омразата чрез законодателни мерки, от  правителства, политици, журналисти, гражданското общество.  Въпреки, че все още има да се извърви дълъг път, преди малцинствата и коренното население в целия свят да са в състояние да се насладят на свободата от омраза, тези и други инициативи, подчертани в доклада, показват добрите практики за игнориране на омразата. Отбелязан е обаче и фактът, че не е изработена цялостна стратегия за събирането на данни, за процесите за отчитане на омразата. В много случай жертвите не сигнализират оторизираните органи в съответната страна и така осигуряват легитимност на омразата. В много страни липсва всеобхватно законодателство за речта на омразата.  В момента, само в четири страни-членки на ЕС се събират и публикуват изчерпателно данни за престъпления от омраза, се отчита в годишния доклад за 2014 г. на Minority Rights Group International. 

Социалният психолог Елиът Аренсън привежда един много показателен и потресаващ пример в книгата си „Човекът социално животно“: „ На 30 август 1936 г. по време на Гражданската война в Испания един-единствен самолет бомбардира Мадрид. Имаше няколко ранени, но никой не беше убит. Светът бе дълбоко потресен от мисълта, че гъсто населен град е нападнат от въздуха. В уводните си статии вестниците по света изразиха общия ужас и възмущение на населението. Само девет години по-късно американски самолети хвърлиха атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Повече от 200 хиляди души загинаха и хиляди понесоха тежки увреждания. Според резултатите от допитване до общественото мнение, проведено скоро след това, само 4,5 % от населението на САЩ смятаха, че не е трябвало да използваме тези оръжия; а изумителната цифра от 22,7 % смятаха, че е трябвало да използваме много повече от тях, преди Япония да има възможност да капитулира. Очевидно през тези девет години се беше случило нещо, което бе повлияло върху общественото мнение.“(4) Малко преди да се спре на тези факти професор Елиът отбелязва: „Експериментите в областта на социалната психология разшириха познанията ни за това, как се използва пропагандата, за да сее омраза срещу малцинствата, как правителствата често се опитват да обединят народа си, като създават външен враг, и на личностно ниво, как хората се опитват да дехуманизират „врага" си, за да оправдаят болката, която му причиняват“. [5]

Според някои изследователи една от първите фашистки теории известна на историците е разработена още през пети век преди Христа. Това е теорията на Лао Дзъ: „Необходимо е да направим сърцата на хората пусти, а стомасите им пълни.” Пустите сърца се направляват много по-добре и по-безотказно от пустите стомаси.

Забележителната лекция „Медиите под контрол”, изнесена на 17 март 1991 г. в Кентфийлд, Калифорния,  от популярния професор по лингвистика Ноам Чомски е провокирана от скандалните стереотипи на мислене на американеца. „Нека започнем с първата съвременна правителствена пропагандна операция. Била е по времето на Удроу Уилсьн. Удроу Уилсън е избран за президент през 1916 г. с предизборната платформа „Мир без победа". Това става точно по средата на Първата световна война. Населението било изключително пацифистки настроено и не виждало никакви причини за въвличането на САЩ в Европейската война. Правителството на Уилсън обаче е било за включване във войната, затова трябвало да направи нещо. Създава се правителствена пропагандна комисия, наречена комисията Крийл, която само за шест месеца успява да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа, копнееща да разруши всичко германско, да разкъса немците на парчета, да се бие докрай и да спаси света. Това е изключително постижение и то има по-нататъшно развитие.

Сред тези, които вземат активно и ентусиазирано участие, са прогресивните интелектуалци, хора от кръга на Джон Дюи. Както може да се съди от собствените им писания по онова време, те много се гордеят с факта, че са показали как наричаните от тях "по-интелигентни членове на обществото", т.е. те самите, са съумели да вкарат едно пасивно население във война, като са го наплашили и са предизвикали шовинистичен фанатизъм. Използваните средства са били изключителни. В много случаи са фабрикувани "хунски" жестокости като белгийски бебета с отскубнати ръчички и куп други ужасяващи неща, които все още можете да прочетете в историческите книги. Всичко това е изобретено от британското министерство на пропагандата, чиято цел по онова време е, както то самото заявява на секретни съвещания, "да контролира мислите на целия свят". Но още по-жизнено важно за тях е да контролират мисълта на по-интелигентните членове на американското общество, които да разпространят скалъпената пропаганда и да тласнат миролюбивата страна към истерията на войната. Този механизъм се оказва успешен. И то доста успешен. И дава един урок: държавната пропаганда, когато е подкрепена от образованите хора и когато не е разрешено никакво отклонение от нея, може да има огромен ефект. Това е урок, научен от Хитлер и от много други, и той се следва до ден-днешен”. [6]

За съжаление в началото на 90-те години на миналия век, бях пряк свидетел на това, как един чисто икономически конфликт, бе трансформиран в етнически и как всички визирани по-горе похвати, бяха най-рационално приложени. Политици, медии, интелектуалци – всички бях впрегнати в хора на омразата. Ефектът – почти 10 години самоунищожителни войни, хиляди разрушени домове и лични трагедии. 15 години след прекратяването на изтребленията, последиците са все още незаличими. Губещи са и мразените и мразещите. А и омразата - все още е там, готова при първа възможност да се развихри отново.

В обстойния си труд „Балканската трагедия” Сузан Удуърд, анализатор към ООН пояснява: „Не може да се твърди, че само етническите различия, въпреки че са фактор с много голяма значение, подтикват обществото към войната. Много малко са държавите, в които не съществува потенциална опасност от враждебни прояви между различните етнически, религиозни, расови и социални групи. Всички страни притежават историческо минало, в редица от тях, все още тлеят неразрешени конфликти и населението страда от травмите, причинени от противопоставянето на отделните общности...Да се обяснява югославската криза само с етническата омраза означава да се обърне цялата истина с главата надолу и да се започне не от началото, а от края на историята.  Не е необходимо да се разбира югославският конфликт, за да се долови агонията и тъгата, пораждани от преднамереното разрушаване на досегашните културни и религиозни паметници, изградени преди повече от четири века – джамии, църкви, мостове, библиотеки, средновековни крепости; от появата на цяло поколение от бездомни и осиротели деца, подлагани на ужасни преживелици, причинявани от враждата и изнасилванията, свидетели на убийствата на техните родители; от сексуални насилия върху хиляди жени; от дълбоки психологически травми сред войниците и техните помагачи, които се оказват едновременно и палачи и жертви.

Не е необходимо да се разбира този конфликт, за да се предприемат мерки за избягването на развихрящите се насилия и да се намери мирно разрешение на всички спорни въпроси.” [7]

Сузан Удуърд работи като ръководител на отдела за анализи към службата на Ясуши Акаши, специалният представител на Генералния секретар на ООН за Югославия към UNPROFOR. Тя пристъпва към Югославската война с багажа на десетилетия изследвания, познание на езика и културата на народите и също така и със западната политика по въпроса. Аз като журналист и кореспондент в Югославия на българската секция на ВВС повече от 7 години съм изследвала и проучвала същността на конфликтите довели до разрушаването на югославската федерация. И моята позиция изцяло съвпада с тази на Удуърд: „Ролята на външните наблюдатели всъщност се свежда само до удължаване на трагедията...Западните лидери гледат на този конфликт като на някакво странично явление, което не е пряко свързано с техните национални интереси и не засяга проблемите на колективната сигурност. Вместо да се опитат да обяснят случващото се като последствие от опитите за ново прекрояване на картата на Европа и реакция, предизвикана от края на студената война, те обявяват югославския конфликт за анахронизъм, за неприятно възпоменание от епохата на прастарите етнически и религиозни конфликти, които съвременна Европа отдавна е загърбила. Дори за оскърбените жертви на насилията използват различни изрази при описание на едни и същи варварски прояви: „различията” в нациите обуславят проявата на подобно зло. Този отказ от признаване на собствената вина е дълбоко националистичен по своята същност, защото зад него се прикрива предрешеното желание за отричане на правото на другите да имат същите права. Те, другите, се обявяват за различни, дори за непълноценни създания и така се оправдава бездействието. За изстрадалите югославяни това е по-голяма трагедия дори от самата война.”

Сръбският президент Слободан Милошевич и сръбският национализъм никога не са били сами в злото. Всички осмислени и представени факти от Сузън Удуърд, а и редица други наблюдатели от ООН потвърждават този факт. За съжаление отношението на представителите на Западна Европа към  балканските страни като към „те, другите, различните и ние, по-цивилизованите” остава в сила и днес.

И пагубните последици от тези предразсъдъци се разчитат във външната политика на много от страните членки на ЕС.

Няма да изпадам в детайли за всичко, но което съм била свидетел по време на разпада на Югославия, съпроводен от безразсъдни кръвопролития и геноцид. Само ще отбележа, че поведението на европейските страни, на т.нар. международна общност, нито за миг не беше на необходимото за ситуацията ниво, нито беше хуманно, акуратно и адекватно. На един по-късен етап САЩ прагматично и изпреварващо се възползваха от ситуацията в Европа. Много оръжие беше продадено, много оръжие беше изпробвано, модерна военна база беше построена. И тази схема, между другото успешно се прилага и се е прилагала навсякъде където възникнат, провокират се или се поддържат военни конфликти.

Тук държа да се спра на книгата: „Балкани, балканизъм” на Мария Тодорова, която проследява фактологията през вековете и доказва, че митологията „тъмни, кръвожадни балканци” е изключително несъстоятелна и че за съжаление самоподценяването ни пред останалите е в основата на този мит. Другият проблем е непознаването на същността на Балканите, където и до днес можете осезаемо да усетите къде е минавала границата между две разпаднали се империи – Австроунгарската и Османската. В крайна сметка Тодорова показва, че западно европейските цивилизации са пролели далеч повече кръв от който и да е балканец. Просто са опаковали всичко това в квазихуманност.

Ако сега обаче погледнем от този дискурс към Украйна ще видим, че наистина нищо не е случайно. Международната политика се крепи на договори. Тя обаче функционира на базата на рационални решения. Когато липсва рационалност на решенията и очакванията свързани с тях, международният ред се разпада. И ако Путин се поразвихрил, то ЕС е отегчен и пропуска да вземе необходимите решения и да предприеме правилните ходове. Това в известна степен повторение ли е на кризата с разпада на Югославия? Путин очаквано защитата руските интереси в постсъветското пространство. По-страшното е, че баланса на силите е разклатен и спойката на всичко това, отново е езика на омразата. Лично аз си задавам въпроса – върви ли Украйна по пътя на Босна – радикално федерализирана държава? И давали си някой сметка за цената, която се плаща в човешки животи и съдби?

Хилядолетия една или друга религия е господствала при различните цивилизации. И всеки път това е водело до изтребването на много невинни хора, никому нищо лошо не причинили. Избивани са само, защото не са изповядвали дадена религия или са отказвали да я приемат. Вината не е в религията и моралните норми и принципи заложени в нея, нито една религия не призовава убивай, всички се осланят на вярата и любовта. Просто, ние човеците ги прилагаме през своята същност и градим от тях институции за подчинение, а не за добродетели. Единственото изключение е будизмът. Може би, защото, той е повече философия, отколкото религия. Буда призовава: „Освободете се от миналото, освободете се от бъдещето, прочистете съзнанието си и ще достигнете просветление”.

Винаги съм знаела, че е по лесно да обичаш, отколкото да мразиш. Защо обаче не спираме да избираме по-трудния път? Защо действаме ирационално, а не рационално, защо отказваме за вникнем с същността на проблемите и да отстраним истинските причини, а не последствията? Не пристъпва ли Европа днес отново към омразата, към отхвърлянето на другия различния? В уж обединена Европа не искат бежанци и емигранти, ние не искаме бежанци и цигани, те пък взаимно не се искат помежду си и така се връщаме към сталинския принцип „Няма човек, няма проблем”. Европейският съюз, който започва от обединението за въглища и стомана, т.е. чисто икономически, надгради това обединение институционално, сложи му девизът „Единни в многообразието”, но след десетилетия опити за единение, сме в позицията институционално, но не и обществено обединение. Резултатите от последните избори за европейски парламент са най-безспорното доказателство.

За да направим правилния извод и точната преценка за това, до колко езика на омразата и отхвърлянето на емигрантите, другите различните е значим фактор в политическото говорене, е важно да се вгледаме внимателно в резултатите на десните партии по отделно и да ги съпоставим и тези от изборите през 2009 г. Крайно десните партии са увеличили представителството си в Европейския парламент с 15 евродепутати и заемат 52 места след последните избори. Само 10 от 28-те държави членки на Европейския съюз са изпратили крайно десни евродепутати след май 2014 г., което представлява  36% от държавите . Само две крайно десни партии навлизат в Европейския парламент за първи път, докато пет са загубили своето представителство, сред тях и българската „Атака”. Крайно десните партии са спечелили допълнителни места в шест от държавите членки и са загубили места в седем.  Открояващ се е огромният успех на френската  Front National. В една от страните основателки на европейската общност и една от най-големите и ключови за развитието на съюза страни Франция, крайно дясната партия Front National, драстично е увеличила популярността си. Тази ситуация във Франция е тенденция от десетина години. Единствено Франция депортира през последните години румънски и български граждани от ромски произход.

 

2014 и промяната им спрямо 2009

Източник: http://www.results-elections2014.eu/en/election-results-2014.html 

Част от анализаторите смятат, че основната причина за възраждането на крайно дясното е преминалата през Европа тежка икономическа криза. Някои дори правят препратки към история на Нацистката партия в Германия и икономическия провал на Ваймарската република. Ако се вгледаме обаче внимателно в изборните резултати ще отчетем факта, че най-незасегнатите от икономическата криза държави – членки имат най-силни  партии с екстремистки уклон. Това са  Австрия, Дания, Франция, Холандия и Швеция.

В едни от най-старите страни членки на ЕС, част от които са сред създателите на Европейската икономическа общност в далечната 1952 г., прерастнала по-късно в Европейски съюз, днес рационалното политическо говорене отстъпва място на езика на омразата, на отхвърлянето на различния и набеждаването му за враг. Лично аз, смятам, че тези факти и процеси трябва да бъдат внимателно изследвани, че всички важни и значими за развитието на ЕС институции и личности, трябва да реагират бързо и адекватно, за да пресекат тенденцията на нарастващото влияние на крайно десните организации в част от най-добре развитите икономически страни. Тук е ключова и ролята на медиите и всички средства за комуникация.

Нобеловият лауреат по икономика Амартя Сен провежда едно изследване, с което доказва, че в страна със свободна преса, никога досега не е имало масов глад. Защото, обикновено тези големи катастрофи са резултат не толкова на недостиг на храна, колкото на недостиг на информация. Част от проблемите, които българското общество в момента преживява, са именно резултат от некачествена медийна среда.

Силата на словото за създаване на матрично мислене и управление на нагласите в обществата  е позната от най-древни времена и се е използвала успешно от всякакъв вид властимащи. Още древноримските хроникьори са разработили римската история с политически цели. Въпреки множеството исторически събития, които с течение на годините са осмислени и уж съответните изводи са направени, ние хората, продължаваме да доказваме, че мислим и постъпваме много повече емоционално, отколкото рационално. Продължаваме да робуваме на предразсъдъците си и отказваме да разглобим митовете в съзнанието си. Ваксина срещу влиянията, на които сме подложени няма. Рефлексите ни обаче винаги трябва да се задействат светкавично, щом се появи езика на омразата. Той винаги е, бил е и ще бъде един от задължителните атрибути на пропагандата в услуга на нечии властови амбиции. Другият детайл е изпитания механизъм с безотказно действие. Това е  добре научения урок от много поколения политици: „Държавната пропаганда, когато е подкрепена от образовани хора и  когато не е разрешено никакво отклонение от нея, може да има огромен ефект.” А този ефект дори и днес се наблюдава по всички географски ширини.

И въпреки, че аз съм скептик по отношение на възможността човечеството някога да бъде излекувано от омразата, разрушителното и саморазрушителното в себе си, все пак тая искрица надежда. В обществата с най-разнородно по етнос и религия население вече се говори за креативна икономика, за креативни градове. Основният закон, на който се основава креативната индустрия е толерантността – колкото повече различни подходи, култури, традиции, виждания, разбирания, толкова по съзидателен и успешен е крайният резултат. Формулата на успеха е не да премахнеш другия, различния, а да съчетаеш различията помежду си, за да изградите нещо ново, печелившо.

 

Библиография:

1.     1. Буре Джордж, катедра по психология Университет на Шипенсбърг ; Теории за личността, Електронен учебник   www.moradabg.com/perscontents_bg.htm  Единна теория за личността; Будистка психология.

2.     Тодоров Цветан,  Завладяването на Америка Въпросът за другия  Университетско издателство „Св. Климент Охридски” София 1992 г. , с. 234, 235, 243.

3.     3.Тодорова Мария балкани Балканизъм Фондация Българска наука и култура, София 1999 г.

4.     Удуърд Сузан  Балканската трагедия Хаосът и разрухата след края на Студената война Сиела, София, 2002 г. с. 46, 48, 49, 50.

5.     Чомски Ноам, Медиите под контрол Забележителните постижения на пропагандата ; Култура н джоб АГАТА-А СД, Издателска група, София 1994 г. с. 7 и 8.

6.     Aronson Elliot, The Social Animal  book about social psychology, published in 1972, p 22.

7.     Minority Rights Group International, Freedom from hate’ State of the World's Minorities and Indigenous Peoples 2014,  published 3 July 2014 .     http://www.minorityrights.org/#sthash.rsfRxIdU.dpuf

Minority Rights Group International  е водеща международна организация за правата на човека . Работят за защита на правата на етническите, религиозните и езиковите малцинства и коренното население.  Сътрудничат си с повече от 150 партньори в над 50 страни.