Нов български университет

РАЛИЦА КИРИЛОВА СУ “Св. Климент Охридски”

 

 

Резюме: В контекста на изострената чувствителност на съвременните нации към паметта и връзката й с изграждане и утвърждаване на общностна идентичност, презентацията на културното наследства се явява все по-важен репер на разказа за “себе си”. На преден план излиза  въпросът – какво от нашето минало си струва да запазим?

Валоризацията на индустриалното наследство се явява предизвикателство за всички видове и аспекти на нaследството, като част от отношението минало-настояще–бъдеще и взаимовръзките между тях, през погледа на съвременните разбирания за историческа и културна ценност. Налични са редица подходи към останките, инсценирани през постъпките  на самата общност, на политическите играчи, на външните за общността – туристи, съседи и други. Въпросите за опазването на индустриалното наследство, излизат извън рамките на фасадата му, или официалният разказ за него. Настоящият текст, без претенции за изчерпателност, очертава част от практиките и политиките в областта на социализацията, адаптацията и обживяването на индустриалното наследство.

 

Ключови думи: индустриално наследство, валоризация, индустриален пейзаж, опазване, адаптация, културна памет

 

 

 

VALORISATION OF INDUSTRIAL HERITAGE

PRACTICED AND CHALLENGES

 

Ralitza Kirilova

Sofia University “St. Kliment Ohridski”

Faculty of  Philosophy; 

 

Abstract: In the context of the sensitivities of modern nations to memory and its relationship with building and strengthening of community identity, presentation of cultural heritage is an increasingly important benchmark of the story of "myself." To the fore comes the question - what does from our past must preserve?

Valorisation of industrial heritage is a challenge for all types and aspects of heritage as part of the relationship past-present-future and the interconnections between them, through the eyes of modern understanding of historical and cultural value. There are a number of approaches to the remains, staged in the actions of the community, the political players at the external actors - tourists, neighbors and others. Issues of protection of industrial heritage, go beyond the facade or the official story about it. This text without exhaustive, highlights some of the practices and policies of socialization, revitalizing and adaptation of industrial heritage.

 

Keywords: industrial heritage, industrial landscape, valorization, revitalizing, conservation, adaptation, cultural memory

 

 

 

Индустриалното наследство като част от световната културна карта

 

В контекста на изострената чувствителност на съвременните нации към паметта и връзката й с изграждане и утвърждаване на обществена идентичност, презентацията на културното наследства се явява все по-жавен репер на разказа за “себе си”. Наследството е световно, природно, културно (ЮНЕСКО, 1972г.).

Самият термин за наследство е в процес на сложна и дълга трансформация и разширяване. Местата на памет отдавна надхвърлят паметника, монумента, сградата или конкретния предмет, семиофорите [1] са всеобхватни – пейзажи, цели градове-наследства, нематериално наследство и т.н. Критериите за това, какво си струва да опазим се променят поразително в хода на времето. Няма общовалидни определения за красиво и грозно,  а скъсения времеви уастък между минало и настояще (в случая със социализма), очевидно правещ преоценка “в движение”,  още повече затруднява мотивацията на  изборът. Културното наследство се превръща в начин да се избегнат прекъсванията в едно общество, като се изберат и произведат репери на идентичността, защото наследството е избор на настоящето и ресурс за развитие в бъдеще.

Специфичните режими на историчност са динамични: извървявайки пътят от традиционните национални истории и утопичните футурологии, до  отбелязване на тежестта върху настоящето, ставаме свидетели и участници в тенденцията на правене на наследство от всичко – отличителна черта на времевият момент, представен в терминологиата на Ф.Артог като презентизъм [2].

В съвременен контекст, когато широкото внедряване на нови комуникации и технологии е качествено различен етап в развитие на световната цивилизация, ролята на държавата-нация в селекцията и избора на върховни ценности се разпада. Виртуалната среда, която интернет създава, оказва сериозно влияние върху реалната икономика, култура и социален живот. Изискванията към презентацията на наследството вече са различни – дигитализация, визуализация, достъпност и т.н.

Природните паркове и еко музеите онагледяват прехода от една естетическа концепция за природата към разбирането за околната среда като наследство, което свързва историята с паметта. Участието на общността, националните политики и пазарът стават все по-важно при определяне начините, по които ще се защитават, възстановяват физически, или преобразяват пейзажите.

Така валоризацията на културното наследство се превръща в огромно предизвикателство пред съвремнните политики за наследство и особено към т.нар. места на крах, каквито са бившите индустриални територии, над които виси стигмата на  икономически, социален и често пъти – екологичен срив.

В исторически мащаб индустриалната революция довежда до промяна на цялата структура на обществото – не само в облика и мащаба на градовете, методите на труд и демографското прекрояване на населението, индустриалната революция променя цялото гражданско обществo. Стихийното разрастване на градовете и вътрешни миграции засягат голямата част на населението на Европа и практически осигуряват непрекъснатия, продължаващ и днес процес на разрастване на градското население, за сметка на населението в селата.

Последвалата деиндустриализация поставя в почти еквивалентно състояние обществата по целия свят – само за последните няколко десетилетия от индустриалната карта на света се оттеглят стотици хиляди значими играчи, оставяйки след себе си както промишлени руини, така и човешки записи и кризи.

Индустристриалното наследство намира своето определение и обхват в Хартата на Международната комисия за опазване на индустриалното наследство (TICCIH, The International Committee For The Conservation  Of The Industrial Heritage) [3]. Предвид посоченият обхват – от конкретните физически останки (работилница, фабрика, завод) до социалната инфраструктура (жилища за работници, места за поклонение и обучение) и биографичния запис, артефактите на това наследство биха могли да бъдат обект на локални, национални или наднационални политики, свързани с наследството. Като важен аспект от историята на света, индустриалните месности намират своето място на Картата на Юнеско [4] за световното културно наследство. Отговарящи на поставените критерии индустриални обекти обаче са малко над 5%  от цялата световна карта и са разположени предимно в Европа.

 

 

Карта на Индустриалните месности (в червено) и предложенията за добаване на такива (в синьо) От:Industrial Heritage Analysis. World Heritage List and Tentative List, 2001, . 30

Ограниченият брой на тези обекти в общата листа вероятно се дължи на много фактори, сред които основна се очертава скъсената времева дистанция, спрямо този исторически период, както и на все още “живите” икономически и социални процеси, които протичат на част от тези места. Липсата на обективна оценка и действия от страна на съответните институции се явяват по-скоро последица от липсата на консенсус за значението на тези останки.

Основните предизвикателства пред индустриалните пейзажи на 20-ти век несъмнено са от икономически характер – застрашени от премахване, закриване и претворяване. Ценностите, които са често отвъд техническите и архитектурни характеристики, в общия случай са трудно разбираеми за хората, с изключение на носталгично настроени тълпи работници, инженери и проектанти на тези комплекси. От друга страна, индустриалните места на наследство са винаги в противоречие със средата си, произвеждайки претворяване и дори замърсяване. Това са не само физически останки, изложени на бързи и радикални решения за събаряне, като символ на природно бедствие или икономически и исторически, а и често пъти – символи на индивидуален житейски и политически провал.

Замяната като характеристика на движението напред прави още по-трудно оценностяването на индустриалните останки. Много млади хора – следващи поколения европейци, няма да имат знания за това как се добиват въглища, как се обработва стомана или какво е доменна пещ, например? Трябва да си зададем въпроса – какво ще разпознаваме като индустриално наследство след 30, или след 50 години!

 

Практики и политики на употреба на индустриалното наследство

 

В Европа, САЩ и някои държави от Азия има примери за различни практики в областта на индустриалното наследство. Всички те до голяма степен зависят от общественото възприятие за конкретните останки и/или тяхната история и се движат по координатната система от опазване като паметник на културата, до адаптация и трансформация в полза на икономиката, културата, градоустройственото планиране.

 

Музеификация

 

В страните с ранна индустриализация най-разпространена форма на адаптация на индустриалното наследство е неговата музеизация. Великобритания и Германия, например, презентират индустриалното си наследство не просто като белег на идентичност, а и като фактор за национална гордост. В Уелс индустриалното наследство е в основата на онова, което отличава уелсеца от останалата част на света и Великобритания. Аналогични са случаите с придаване висока стойност на местния идентитет чрез асоциация с бляскаво индустриално минало – Шотландия предлага разказа за индустриалното си минало като марка на отличителния характер на държавност; Барселона, разказвана като “Манчестър на Юга”, чрез историята на индустрията на мястото разграничава Каталуня от останалата част на Испания. Индустриалното наследство се явява специфична част от ДНК  на нацията [5].

В Германия ключовите за индустриалния апогей на страната обекти в област Рур и Заарланд на запад и Саксония и Лужица на изток, попадат в социално отчайващи ситуации през последните десетилетия на ХХ век [6]. Изоставянето на тотален разпад на тези свидетели на икономически подем се приема от местното население като екзистенциална обида към собствената им идентичност [7]. Борбата за запазването на тези останки, можем да дефинираме като политически проект на борбата за социално признаване и неслучайно немският термин “Industriekultur” става международно известен след проекти като Емшер парк (област Рур – 1989-1999) и обобщава задълбоченото проучване на различни въздействия, които индустриализацията оказва върху човешката култура, включително и критична интерпретация на процесите [8].

 

Völklinger Hütte [9], Germany - http://www.tourismus.saarland.de/de/unesco-weltkulturerbe-voelklinger-huette-saarland

 

Превръщането на завод в музей на самия себе си е доказана успешна практика в развитието на политиките за индустриално наследство. Заводът-музей има възможността не само да се автопрезентира, но и да предефинира начина, по който мислим за музея. (Museum without Walls – The Frederiksvaerk museum, Дания).

 

Адаптация и интеграция

 

Друг възможен, а и често единствен отговор на въпроса с бъдещето на индустриалното наследство е адаптацията на промишлните останки, но тази адаптация също следва да подлежи на контрол и повишено внимание, поради рисковете, които крие. Плод на различни погледи и методологии са политиките, насочени към повторно използване на индустриалното наследство. И макар азиатските държави да повишават непрекъснато количеството политики в областта на промишлената регенерация, те са в ситуация на неглижиране на културната и историческа стойност на тези обекти.

В Китай, например, повторното използване на културното наследство поражда културни иновации и икономическо развитие, но в сравнение с Италия – запазва в много по-малка степен автентичността на мястото и познанията за процесите, протичали там [10]. Тенденцията за използване на земята води до конвертиране на индустриалните терирории за търговски и жилищни нужди. От примерите за творческа адаптация на наследството и превръщането му в ресурс за културните индустрии [11] е очевидно, че тези сгради отговарят на изискванията на творците за пространство – високи тавани, свободно вътрешно пространство и изобилие на естствена светлина. Често тези преустройства се случват като политики “bottom-up” (отдолу-нагоре), като първата стъпка се предприема от самите творци и участници в културните индустрии, които забелязват мястото и през различни стъпки го “приватизират”. Обикновено това предизвиква вниманието на медиите, и на лавинообразен принцип – на обшините и правителствата. Властта започва да възприема тези места не като бреме, а като възможност, с икономически потенциал и дава ход на политиките за повишаване имиджа на мястото. Така за един много кратък период, например в Китай, адаптацията и интеграцията на промишлени територии “процъфтява” [12]. Ролята на културата в градска среда бива изместена към поошряване на културно производство и креативност (Лингото, Италия – фабрика на Фиат, сега търговски център, достроена в “Лингото стил”; Сохо – Ню Йорк и др.).

 

 

Сградата на фабриката на Фиат в Лингото, построена през 1916, работила между 1923 и 1970-а г.  Затваря през 1982 г., но Фиат обявавят конкурс за проект за онбновление на знаковата сграда. Конкурсът се печели от Ренцо Пиано и сградата в Лонгото е трансформирана в модерен мултифункционален център, - магазини, изложбени зали,  с кина.

 

От гледна точка на консервационната нагласа, тази практика крие някои рискове, свързани най-вече със загубата на визията и историята на първичната употреба на мястото. От друга страна – резултат от такава регенерация е облагородяването на средата – повишаване привлекателността на мястото, покачване цените на недвижимите имоти и инвестициите, повишаване чувството на обвързаност между място и хора и местно самочувствие. Регенерацията обаче изисква стъпването върху по-всеобхватни принципи – опазване, изграждане на постепенно оценяване на ресурса, по отношение на сградите, ландшафта и хората [13]. Практиката на повторна употреба е възможност да се рекламират като икономически ресурс индустриалните руини, но това е и “нож с две остриета”.  Най-често тази практика, дори онагледяваща част от историята на мястото, е просто “селективна” история – тя не показва историята на индустриализацията и работниците, но може да прокарва нишката на носталгия по миналото на мястото. Когато запазването служи на иконимическото развитие, трябва да си зададем въпросите – как едновременно да защитим и да използваме това наследство? Как да се справим с конфликта между икономическите и културни цели?

 

“Оставяне” на времето

 

На дневен ред стои и въпросът за изоставяне на това минало, свързано с трудно преодолима травматичност, или – с автентичността на естствената корозия, която времето ще даде на мястото. Именно поради спецификата на  селективната история, алтернативните възгледи на паметта се изгубват сред официалните. Пример за такъв  метод са минните галерии в Япония, които са оставени на забрава и разрушение, а към днешна дата добиват популярност като обект на индустриалната археология [14].  Намерените вътре картинни описания на процеса на труд са важни веществени доказателства за един отминал период, който не познавахме добре (Tagawa city coal mining).

 

В заключение

 

 

Основната стойност на индустриалното наследство може да се тълкува от четири измерения: хора, въпроси, място и артефакти. Без участието на хора, историята на никоя индустрия не би била истинска. Собственици, служители, персонал, работници и техните семейства, както и местните общности – всички са въвлечени в индустрията. Но освен върху икономическия живот, това повлиява върху ежедневните практики на общество. Въпреки всички негативи, у много от участниците остава носталгичен спомен и част от колективната памет на няколко поколения. Въпросите – за запазване на знанията за всяка структура и процес. Адаптацията на промишленото наследство, която не почива на задълбочен анализ за културната стойност на останките, ще ги превърне в колекция от сгради и машини. Въпросите включват – обяснение и тълкуване на процесите, протекли на мястото. Мястото – Културните пейзажи, като комбинирани произведения на природата и човека (Конвенцията за световно наследство) са показателни за развитието на човешкото общество. Целостта на ландшафта, околната среда, растителността и екологията са част от историята на индустриалното наследство и околностите му. Духът на артефактите –  всяко разпознато място на индустриално наследство е културен комплекс, машини и свързани с тях съоръжения, документи, следи, превозни средства, сгради и свързани с тях населени места, памет и история на материалните обекти.  Има и машинна естетика [15].

 

Краткият обзор на съществуващи по света практики, за справяне с физическите и емоционални останки на “изоставена” промишленост не дава общовалидна методика за интеграция, опазване и социализация на тези останки, но дава различни погледи за и към индустриалното наследство. Интегрирането на промишлените структури от миналото, през съвременни тенденции, биха дали възможност за изграждане на културни връзки между поколенията,  разбира се, взимайки под внимание специфични местни – човешки и социални фактори.  Индустриалните пейзажи са изправени пред дълбоки трансформации, което поражда нуждата от анализ и интерпретация стойността и значимостта на пост-индустриалния пейзаж и съответно – разработване на нови механизми, спомагащи запазването му. Въпросите за опазването на индустриалното наследство, излизат извън рамките на фасадата му, или официалният разказ за него. Дали осмисляно през паметта, травмата или окото на турстите, а може би и на всичко това заедно,  е въпрос на сложен баланс, задълбочен анализ и не на последно място – обществена нагласа за промяна, в  която участваме като обществ

 

БИБЛИОГРАФИЯ И ИЗТОЧНИЦИ

 

Артог, Ф., Режими на историчност, София, 2003 г.

Асман, Я., Културната памет, София., 2001 г.

Нора, Пиер, Колективната памет. - В: Духът на “Анали”, съст. Л. Деянова, С.,1997

Халбвакс, М., Колективната памет, София, 1996 г.

Рикьор, Пол; Паметта, историята, забравата, София, 2006

Тригано, С.; (Пре)създаване на градското въображаемо на един постиндустриален град от творците-обитатели; сп. Семинар_БГ, бр. 5, 2011 - http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy5.html

Hayden, D.; Building Suburbia: Green Fields and Urban Growth, 1820-2000 ; Pantheon, 2003

Horn, Jeff, Leonard N. Rosenband, and Merritt Roe Smith, eds. Reconceptualizing the Industrial Revolution. Cambridge MA: MIT Press, 2010;

Stratton, Micheal Industrial Buildings: Conservation and Regeneration, Tourism London;New York: Taylor & Francis, 2000

Alfrey,J.; Putnam,T. The Industrial Heritage: Managing Resources and Uses; London; 1992

Bettum, O. The Aker River Environmental Park, Oslo. Re-use of industrial and riverside build heritage as part of a comprehensive conservation plan; Civil of Euroipe, 1989

TICCIH(The Industrial Comitee for the Conservation of Industrial Heritage); http://ticcih.org

Харта за индустриално наследство, Нижни Тагел, 2003 - http://ticcih.org/about/charter/

Доклади на 12-тата международна конференция на TICCIH; http://ticcih.org/wp-content/uploads/2013/10/Taipei2012SelectedPapersv9.pdf ;

TICCIH бюлетин; http://ticcih.org/publications/

ЮНЕСКО http://whc.unesco.org/en/list/

ИКОМОС http://www.icomos.org/18thapril/2006/whsites.htm

European Route of Industrial Heritage, http://www.erih.net

http://www.epa.gov/compliance/cleanup/revitalization/ilo.html