Нов български университет

доц. д-р Петя Александрова, НБУ

 

При кандидатстване за Европейска столица на културата, каквато надпревара в момента върви между София, Пловдив, Варна и Велико Търново, важен акцент е наличието и функционирането на фестивали. Затова бих искала да разгледам отблизо някои комуникативни аспекти на този вид артистични прояви.

И въпросът, върху чийто отговор ще се съсредоточа, е: Възпитават ли фестивалите вкус? Защото в това е основният естетически смисъл в дългосрочна перспектива, отвъд останалите обществени, социални и туристически ползи. Другото е еднократно решение на Европейската комисия кои градове през 2019 от България и Италия да бъдат домакини на подобна офанзива, представяно като чест и признание за усилията на дадено населено място в областта на културата.

И веднага трябва да отговоря с категорично “не”. Колкото и да е неприятно на всички почитатели на “високата култура”. Вкусът се формира на един по-ранен етап, той започва с изработване на критерии някъде още през първите седем години и в началното училище. Следва запознаване с канона, с класиката, с образците, желателно през целия период на обучение. Вкусът създава устойчивост, която да е неподвластна на конкретна мода и влияние, съответно да е бент срещу възможни манипулации и злоупотреби.

Къде тогава се наместват фестивалите? Смятам с присъщия си оптимизъм, че, макар да не могат да възпитат вкус, те създават усещане за алтернатива. За разнообразие. За различност. Разтварят хоризонти. И от тях има наистина полза.

Защото ми се струва важно съществуването и внимателното обгрижване на пространство за другостта, дори да не става дума за високо изкуство. И за толерантност и разбиране на тази другост, което е въпрос на култура. Фестивалите са следващо стъпало – при вече изградени пристрастия как те да бъдат подхранвани. И тук услужливо се появяват всякакви културни форуми.

За предимствата на фестивалите вече съм писала и говорила доста, само припомням. Първо, тези, за които говоря, вече са създадени, разработени, рекламирани и имат традиции. И ако някой нещо не е доразбрал – причината най-често си е у него. Второ, там определено витае ореол на празничност. Трето, съучастието в тях се усеща като привилегия, дори като полупрофесионална компетентност. Четвърто, достъпността им е очевидна, но и донякъде привидна – цял куп условности помагат приобщаването да се превръща в ритуал.

Сега да се фокусираме конкретно върху филмовите фестивали у нас, с които съм по-запозната. Те всъщност не са малко: Киномания, София Филм Фест, (София), “Любовта е лудост” във Варна, “Златната липа” в Стара Загора (за европейски филми), Световен фестивал на анимационния филм (Варна) и Международен фестивал на анимационния филм “Златен кукер” (в София, с акцент върху младежката анимация), Международен фестивал за късометражно кино “В Двореца” (Балчик) и Международен фестивал за късометражно кино ФИЛМИНИ (София), освен това националните фестивали на игралното (“Златна роза” във Варна) и на неигралното кино (“Златен ритон” в Пловдив). А също и редица фестивали на национален принцип (нордско кино, френско кино, американско независимо кино So Independent) плюс студентски фестивали. Изобилието е очевидно.

Кога обаче тези форуми наистина привличат вниманието? Алтернативността има три лица. Първото е провокиращото. Неподготвеният зрител е шокиран от това, което вижда, понякога защото то е наистина ужасно, какъвто е случаят примерно с френския филм “Необратимо”. Но ужасът не е достатъчен сам по себе си. В този разказан наопаки филм и посланието е наопаки – започва от най-низката и отвратителна точка, минава през едно от най-впечатляващите в киното изнасилвания (без прекъсване на общ план в един подлез, където изумително красивата Моника Белучи е низвергната в бездната богиня), за да стигне, колкото и необичайно да е това, до просветление. Един филм, в който ако издържиш началото и понесеш насилието, ще се влюбиш в живота. Друг вариант е филм без нищо ужасно в кадър, но не по-малко страшен - примерно “Догвил”. В "Необратимо" е снимано от ръка, на тъмно в “ада” и всичко изглежда абсолютно достоверно, въпреки странно приповдигнатия текст, подобен на мръснишко-поетичния стил на Жьоне или Колтес. Подходът в “Догвил” е противоположен – пълна условност, нарисувани декори, несъществуващи пространства. Но при крещящата си битова абстрактност е ужасен в желязната си психологическа разрушителност. След него понятието “човек” не звучи гордо дори за вярващите.

Тези два филма предполагат все пак един кален зрител, който не трябва да е слабонервен и да напусне залата преди кулминацията. Дори да е отвратен, такъв зрител ще запомни преживяването най-малкото като екстравагантно, а в добрия случай като уникално.

Другата алтернатива за “зрителя от мултиплексите” е известна екзотичност на екрана. Той би отишъл да гледа с почти детинска любознателност китайско кино например. “Тигър и дракон” направи пробив, “Герой” очерта постиженията. И дори вече да не става дума за история или бойни изкуства, зрителят е тренирал красотата на една малко позната естетика. Така той може да се наслади на морно-носталгичния модернизъм на Уон Карвай (“В настроение за любов”, “Чункин експрес”) или на твърде различните, но сходно изискани филми на корееца Ким Ки Дук (“Пролет, лято, есен, зима и пак пролет”, “Самарянката”, “Дишане”). Тази азиатска “сесия” предлага различно отношение към цвета и черно-бялото, към движението, към немногословния диалог, към ритъма.

Относително по-трудно намират път не толкова артистични, но пък по-автентични и документални филми в същата екзотична гама. Такъв профил има дейността на сдружението “Позор”, които организират нестандартни фестивали, ситуирани в алтернативни пространства в София (освен Дома на киното и Евро синема, също и Дада център и Червената къща): това са Цветята на корана (филми от страните с мюсюлманско вероизповедание), който преминава в София Менар филм (кино от Близкия изток и Северна Африка), Сатори в утрото на есента (азиатско кино), Северно сияние (филми от Скандинавия и Прибалтика), Късо съединение (за късометражни филми). Към тях може да се добави и иранската вълна от филми с нейната неефектна, но притегателна сила на непознатото. Този тип форуми са абсолютно завладени от желанието светът да не изглежда европо- и северо-американоцентричен, да бъде пъстър, разнолик и многообразен – но по дискретен начин. Често филмите директно образоват в посока на непознат бит и култура, история и мироглед. Обикновено подпомагани от съответни посолства и служби, изброените фестивали са и онези културни пространства, където малките етнически или емигрантски групи се срещат помежду си или със своите изследователи (например студентите от съответната филология). Посещението на този род прожекции е в голяма степен не толкова естетическо, колкото социално предизвикателство и тест за отвореност.

Третата примамка на фестивалите, всъщност най-популярната, е показването на най-доброто. В смисъл на по-добро от стандартното, което вече обкичено с награди, но преди да се срещне с масовия зрител. И най-вече преди да се превърне в мода или шаблон. Такъв е случаят с филмите на Педро Алмодовар или “Навътре в морето” на Аменабар, така беше преди десетилетие с филмите на Уди Алън. Те си служат с разпознаваеми знаци, но ги комбинират по очевидно уникален, провокиращ и по-съвършен начин. Помислете колко тезисен би могъл да е филм за моралната дилема на евтаназията – и колко не е тезисен “Навътре в морето” (с неустоимото изпълнение на Хавиер Бардем). Ами кой би повярвал в достоверността на история, в която имаме бременна монахиня, при това умираща от СПИН? Но ако я разказва Педро Алмодовар във “Всичко за майка ми”, тя завинаги ще се вреже в съзнанието ви.

Нещото обаче, което фестивалите не успяват да постигнат, е стандартното вдигане на летвата. Те не те научават как да гледаш кинокласиката. Всъщност рядко ти я предлагат, освен в ремастерирани копия или ретроспективни панорами по повод някои годишнини. Вероятно огромен процент от хората никога след училище няма да прочетат “Илиада” и “Ад”, “Тартюф” и “Хамлет”. Но по задължение ще са го направили веднъж в живота, защото литературният и театрален канон са включени в училищната програма. С киното не е така – никой и нищо няма да те накара, дори насила, да гледаш “Седемте самураи” на Куросава или “Персона” на Бергман. Киното не е заложено в културните планове на образователната система. Неговата класика е оставена на самооткриване или добрата воля на програми като “София Филм Фест за учащи”. Например фондация “Америка за България” подкрепя проекти като “Фортисимо в клас” за изобразително изкуство, за музика и за театър, но не и за кино, което в нейните очи е развлекателна индустрия (по американското търговско определение за стоки). Следователно извън самообразоването или семейното такова няма как от общественото пространство да се формират филмови критерии за качество на база класика. И тогава можеш да си позволиш  в добрия случай вкус, излъскан от образци на популярната култура като “Матрицата” или “Междузвездни войни”. Разчитай на общото си естетическо възпитание, дано помогне.

Или, както предлагат многобройните фестивали, тръгни директно към алтернативните формати. Разнообразие не липсва.