Нов български университет

Оля Стоянова, докторант, СУ

 

Настоящето изследване се занимава с проблема за културата във всекидневната преса като разглежда изчезването на големите журналистически текстове и тенденцията културата да бъде представена като непрекъснато забавление. Докладът поставя акцент върху един аспект на културата - това са книгите и четенето във всекидневната преса. Изследването се концентрира върху три базисни разбирания за консуматорското общество и превръщането на културата в зрелище – на Жил Липовецки, Хосе Ортега-и-Гасет и Марио Варгас Льоса. Целта на изследването е да разкрие спецификата и особеностите на съвременните медийни практики.

Ключови думи: медии, масова култура, всекидневна преса, четене, култура, книги

The present study researches the problem of culture in the daily press and the disappearance of the big journalistic texts and transformation of culture as continuous entertainment. The report focuses on one aspect of culture - these are books and reading in the daily press. The study focused on three basic concepts of consumer society and the transformation of culture in spectacle - Gilles Lipovetsky, Jose Ortega y Gasset and Mario Vargas Llosa. The aim of the study is to reveal the specifics and peculiarities of contemporary media practices.

Keywords: media, mass culture, newspapers, reading, culture, books.

 

През 1999 г. немският писател и Нобелов лауреат Гюнтер Грас¹ изнася лекцията „Следва продължение…“  пред членовете на Шведската академия, когато получава Нобеловата премия. В тази лекция той казва: „С думите „следва продължение...“ през деветнадесети век се проточваха произведения в проза. Журнали и седмичници предлагаха място в подлистници. Романът с продължение беше в разцвет.“

Да, в началото на ХХ век няма съмнение, че вестникът продава много добре добрата история. Пресата не само, че е във възход и печатните издания се продават в неочаквани дотогава тиражи, но вестниците много добре изпълняват своята възпитателна функция. Те възпитават… в четене. Четенето е престижно, но въпреки това не е елитарно занимание. Книжните издания се радват на небивал интерес, тиражите скачат, а на социолозите тепърва им предстои да осмислят всички аспекти на феномена „масовата култура“.

Въпросът е какво се случва днес, след като всичко това е зад гърба ни. В този текст ще изследвам по-внимателно един аспект на културата - това са книгите и четенето във всекидневната преса. Ако погледнем какво се случва на страниците с ревюта на книги в масовата българска преса, ще видим, че там е доста шарено. Анонси за нови книги на Том Кланси, Изабел Алиенде, Ноам Чомски, Стивън Кинг и Пол Остър… Има и  примери за висока литература, но и булевардни романи, рецепти за самоконтрол и ПР-стратегии, пътеводители и наръчници за отглеждане на стайни растения… Разбира се, това е нормално – масовата култура е превърнала развлечението в масова потребност, а медиите освен, че са онзи елемент, който свърза книгата с аудиторията, но и изглаждат разликите между високата и булевардната литература, осигуряват бърз и лесен достъп до развлечението в различните му форми.

Въпреки кризата в бранша през последните пет години, книгоиздателите съобщават едно – те са установили, че спасението е в новите заглавия, издавани дори и в нисък тираж. Според тях издаването на повече нови книги е един от начините да бъде задържано колебливото внимание на читателя.

Въпросът е какво се случва с тези нови книги. Специализирана страница за ревюта, рецензии, кратки анотации за книги излизаше веднъж седмично във в. „Труд“ и „24 часа“, „Стандарт“, „Новинар“, „Дневник“ и „Монитор“ и колонка в седмичника „168 часа“. Кризата обаче първо се отрази на броя на страниците на всекидневниците, а първите страници, които „паднаха“ или се „свиха“ наполовина бяха страниците за култура – онези рубрики, за които се предполага, че не предизвикват истински читателски интерес, а съществуват по-скоро за престиж на изданието. Ако наблюдаваме кризата през големите всекидневници, става очевидно, че тя сякаш ускори процесите, за които говорят Марио Варгас Льоса и Жил Липовецки² – културата се превръща в спектакъл, в „цивилизация на зрелището“. Рубриката „Култура“ на в. „Дневник“ преля в рубрика „Развлечение“, във в. „Монитор“ културните събития са на страница „Живот“, във в. „24 часа“ – „Оживление“ и т.н. Културата все по-малко е култура в онзи смисъл, който влага Хосе Ортега-и-Гасет³, когато пише, че  „Културата е онова, което ни спасява от житейското корабокрушение, онова, което помага на човека да живее, без живота му да изглежда безсмислена трагедия или пълен провал.“

Сега конкретно – една вестникарска страница събира анотации и снимки на кориците средно между 8 и 14 книги. В зависимост от макета и дизайна на изданието едно ревю достига максимум до 50 реда, като повечето от книгите са представени до 5-10 реда. И така – какво може да се каже в рамките на 5-10 реда?

Честният отговор е – нищо. Което обяснява защо в последните години анотациите не са анотации, литературната критика не е критика, а просто преписани PR- съобщения или части от блърба на книгата. „Говоренето“ за книги се превърна в едно непрекъснато „пренаписване“ на PR- съобщения за книги. Тази практика не е нова, но това, което успя да промени кризата е, че превърна писането за книги в едно съвсем маргинално, неатрактивно занимание. И като такова – при него качеството не е важно. На прочитането на книгата и рецензирането й се гледа като на едно излишно усилие, което нито журналистът, нито вестникът могат да си позволят. Първият – заради липса на време и мотивация, вторият – заради липса на ресурс.

Това обяснява и защо текстовете за книги, които се появяват в масовата, неспециализирана преса, толкова много си приличат. Това е и основният белег на книгата, която е представена в пресата – тя е една и съща. За нея се казват едни и същи неща, в малък обем.

Когато говорим за обем, трябва да си дадем сметка, че не само времето на романите с продължения, но и времето на големите журналистически текстове, които се занимават с представяне на книги, анализи на филми или театрални представления, отдавна е минало. Просторни репортажи от по седем-осем страници? Анализи, дълги по пет страници? Разследващи материали, които прецизно обясняват цялата предистория на дадено събитие? Откъс от книга? Днес в печатните издания рядко има място за такива текстове. Журналистиката днес просто не работи с такива обеми. Тези текстове се превърнаха в прекалено „бавни“ за информационния поток, който става все по-голям и все по-трудно овладян.

За „Бавни медии“ през 2010 г. говорят трима немски медийни изследователи – Бенедикт Кьолер, Сабрина Дейвид и Йорг Блумтрит в своя манифест „Манифест на бавните медии” или The Slow Media Manifesto⁴. В него те противопоставят разбирането и нуждата от „бавни медии“ за сметка на медиите такива, каквито ги познаваме.

„Бавните медии” са „социални медии”. Около тях се формират живи общности и групи. Това, например, може да бъде живият автор, който обсъжда с книга с читателите си или пък общности, в които се правят интерпретации на музикални произведения. Така „бавните медии“ пропагандират разнообразие и уважават културните и характеристики и и местните особености“, се казва в „Манифеста на бавните медии“.

Всъщност този манифест може да бъде взет като отправна точка, която да ни покаже колко голяма е разликата днес между четенето, което е „бавна медия“ по своята същност и традиционните медии. Разбира се, няма смисъл да демонизираме традиционните медиите – днес отново се гледа с добри очи на четенето – то е било и винаги ще бъде белег на образованост и висока култура, а една част от печатните медии все така се стремят към образования читател. Въпреки това разгръщането днес на всекидневната преса показва няколко ясни тенденции, които могат да се проследят през последните десет години.

Първо – четенето е бавно удоволствие, което все по-трудно намира място на страниците на всекидневната преса. Под „четене“ тук трябва да се разбира не само четенето на художествена литература, но и на документалистика, на сериозни научни изследвания и дори обширни и задълбочени репортажи, на добри и изчерпателни интервюта. Голяма част от тези текстове обаче изчезнаха от страниците на вестниците, както изчезнаха научните статии и страници като „Наука“ или „История“. За сметка на това се появиха все повече рубрики като „Забавление“ и „Шоу“ и днес е ясна тенденцията към много, но кратки журналистически текстове – новини, интервюта, коментари и доста по-рядко – анализи. Факт е, че днес журналистиката ни поднася микс от информация – много факти и много теми, за които често не достига време и място, за да бъдат разработени.

И второ – ако наблюдаваме интереса към културата и въобще към четенето през големите всекидневници, става очевидно, че тя сякаш ускори процесите, за които говори перуанският писател и публицист Марио Варгас Льоса⁵ – културата се превръща в спектакъл, в „цивилизация на зрелището“. „Но какво означава цивилизация на зрелището? Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст“, пише Льоса.

Какво се случва на наша територия? Ако разгърнем страниците на всекидневната преса, първо ще забележим, че културата все повече се превръща в развлечение. На този фон е очевидна тенденцията големите текстове да изчезват или ако все още можем да ги открием, то е в забавните жанрове.

Бедата обаче не е толкова в забавните жанрове, защото издаването и четенето на романи с продължение през 19-ти и 20-ти век също може да се впише в тази хедонистична функция на медиите. Ако се доверим на Льоса, днес „културата е забава и ако нещо не е забавно, то не е култура“⁶. Следователно проблемът днес не е в развлекателните жанрове, а в това, че центърът на тежестта е изместен в посока на сензацията и грубото манипулиране на информацията.

Парадоксът е, че ако преди век, масовата култура идва с богатство на жанровете, днес жанровете малко по малко изчезват. Изчезват на практика, а това означава, че изчезват от страниците на вестниците или просто се оказват излишни от една медийна среда, която се нуждае предимно от развлекателна информация и кратки обеми.

Ако в постмодерността липсваха модели на писане и липсваше жанрова йерархия, което позволяваше да се смесват форми и да се раждат нови жанрове, днес наблюдаваме обратен процес – жанрове има, но няма нужда от тях. Разгръщането на всекидневната преса показва, че жанровото многообразие се изчерпва с кратки дописки, интервюта, коментари, рядко репортажи. Еволюцията на журналистическите жанрове е неизбежна, но е факт, че все по-рядко откриваме портрети и очерци, обзорни статии, памфлети и кореспонденции. Присъствието им на страниците на всекидневната преса е по-скоро инцидентно събитие, някакво екзотично изключение, което не променя общата картина.

 Днес медиите също изпълняват предимно развлекателна функция - да, те информират, но в началото на 21. век това сякаш се превръща във второстепенна задача. Френският философ и социолог Жил Липовецки пише през 2004 г., че вече не сме постмодерни, а хипермодерни⁷. Липовецки нарича още хиперреалността “втората модерна революция” и сочи като един от белезите й фактът, че  във всички сфери ставаме свидетели на крайности. Френският социолог говори за хиперкласа, хиперконсумация, хипериндивидуализъм, хипертероризъм и дори хиперинформация. Новата култура е не просто мозаечна, но и хиреринформационна – информацията е огромен поток, който не може да бъде обхванат и така се създава нов феномен – дезинформираното информационно общество. Липовецки говори за един от най-ясните белези на хиперреалността – информационно претоварване, което всъщност предизвиква дезинформация.

Същите процеси можем да проследим на страниците на българската всекидневна преса – наличие на много новини, в малък обем, които трудно могат да бъдат обхванати. Културата, която се превръща в развлечение. Текстове, които все повече си приличат и в които все по-малко неща се казват. Факт е, че вестниците не предполагат днес да бъдат четени като романи – всекидневната преса предлага по-скоро огромна като обем хроника на случващото се. Това е познание тип енциклопедия – то не предполага изчитане „от кора до кора“.

Както посочва обаче Жил Липовецки, информацията сама по себе си не значи знание. Можем да перифразираме, че днес сама по себе си културата не значи култура. Но пък все по-често означава забавление.

 

Цитирана литература:

1.     Грас, Г., http://www.litclub.bg/library/prev/grass/sledva.html

2.     Марио Варгас Льоса, Жил Липовецки, „Културата срещу зрелището“, http://kultura.bg/web/11070/

3.     Ортега-и-Гасет, Хосе, В търсене на Гьоте отвътре//Ортега-и-Гасет, Хосе. Есета. София, Св. Климент Охридски, 1993, т. 2.

4.     The Slow Media Manifesto, http://en.slow-media.net/manifesto

5.     Льоса, М. В., 2013, Цивилизация на зрелището, София: Колибри

6.     Пак там.

7.     Липовецки, Ж., Себастиен, Ш., Хипермодерните времена, София: Изток-Запад, 2005 г.