Нов български университет

Бетина Мутишева, НБУ

 

Резюме:

„Една блогърка“ е историята на една жена от вида homo virtualis. Тази история ще се опита да отговори на въпросите: Как се оцелява в онлайн средите? Докъде се простира свободата на словото? Как да запазим авторските си права? Сблъсъкът с посредствеността и неграмотността в Интернет пагубен ли е за грамотния homo virtualis? Как ни въздействат нещата, които всеки ден четем в мрежата? Имат ли думите същото влияние както преди? Чуждиците, които ни заливат в онлайн текстовете пречат ли на това да се изразяваме добре на собствения си език? Поддържането на блог- истинско творчество или творчество проформа? Читателят в мрежата страда ли от липса на концентрация? Писателят в мрежата, писател ли е всъщност?  При толкова много пишещи има ли още четящи?

Summary:

„One blogger“ is a story of a woman of the type homo virtualis. This story is going to attempt to answer of the following questions: How to survive in online environment? Where is the limit of speech freedom? How to keep your copyrigh  safe? Is the collision between mediocrity and knowledge detrimental to literate homo virtualis? In which way things we read every day in the network affect on us? Do the words have the same influence as  before? Do the foreign words in the web disable us to express well in our own language? Being a blogger- real creativity or pseudo creativity? Does network reader suffer from lack of concentration? Is the web writer a real writer? There are so many who write but are there somebody who reads?

 

В мразовитата януарска утрин тя стана и си направи силно кафе. Не й трябваше много време, всъщност не трябваше да губи нито минута, защото в момента, в който се събуди вече знаеше заглавието на поредната си статия.

Отвори лаптопа и започна да пише. „А сега накъде?“ бе заглавието. За момент спря и се замисли. Думите се редяха в главата й една след друга, но сякаш нещо я спираше. Не я смущаваше трополенето на трамваите, нито на преминаващите отвън коли. Беше друго.

Всеки ден пишеше, пишеше и всяка вечер, следеше коментарите под написаното с интерес, харесваше й да предизвиква емоции и дискусии у читателите. Къде, обаче бе смисълът? Защо го правеше? Помагаше ли наистина на другите и на себе си?

„Коя съм аз? Аз пиша. Олицетворявам се с писането. Правя го за себе си и за тези, които четат написаното“. Мислите й я тласкаха в различни посоки.

Какво я караше всеки ден на „драска“ на различни теми и да ги пуска в необятното онлайн пространство? Вселената от постове и статии неимоверно се разширяваше всеки ден, всяка минута. Вероятността някой да попадне на написаното от теб в някои случаи бе голяма, в други – малка. Не го правеше за пари, просто искаше да изрази себе си и вероятно да бъде забелязана и „чута“.

Ана бе обикновена студентка, на нея й харесваше писането заради самото писане. Лекотата, с която боравеше с езика й помагаше да каже дори и обикновени неща красиво. Когато биваха четени, нейните материали заинтригуваха. Това бяха неща, които на всеки от нас по един или друг повод му бяха минавали през ума, но не се бе замислял за тях.

Сега тя седеше и се съмняваше в самата себе си, във възможностите си, в качеството на написаното, във влиянието си.

Какво съм аз за тези, които ме четат? Опитвам се да пиша  в едно направление. Социалните теми ме вълнуват най-много. Не липсват и читатели. Не съм ли обаче един съвременен Педро Камачо, който подобно на героя от едноименния роман на Льоса фабрикува своето творчество като на конвейер, задоволявайки нуждите на своите читатели, но без да влага особено голям смисъл в написаното, а само премерена доза страст, като не се хаби, за да му остане за следващата творба? Използвам красиви думи и пиша това, което се чете. Аз съм един празнословец. Нищо не отличава моето злободневно творчество от блогърите лайфстайлъри, нито от блогърите-ексхибиционисти, които пишат най вече за интимните си преживявания.

Блогърството се превърна в начин на живот за много хора по цял свят. Стремежът им да разкрият своята гледна точна, да разкажат идеалната история, в съчетание с висок повествователен език и добри анализаторски умения вече е професия.

Блогърите в много страни сами по себе си са и журналисти. Блогър културата е на път да се превърне в традиционна и у нас. Отдавна това да пишеш под формата на видим за другите онлайн дневник попада под шапката на закона, защото невинаги написаното от теб, колкото и безобидно да е, предизвиква безобидни реакции у читателите.

Пишейки онлайн няма как да защитиш идеята си от това да бъде открадната. На практика споделянето на една идея често цели тя да стане идея и на други. Далеч съзнанието на съвременния човек няма съпротивителни сили срещу чуждите идеи, особено, когато са сладкодумно представени и не е нужен „генезис“ по време на сън като във филма на Кристофър Нолан, за да се вмени прекрасната или не до там идея на друг. Остава, обаче едно- няма по-натрапчиво нещо от идеята. В интернет пространството тя се разпространява като вирус, защото онлайн четенето ни превърна в лениви умове, които скорлват и често забравят да четат между редовете. Когато ти се предлага изобилие от информация, често пропускаш същественото.

Същественото често е  умело скрито, защото има такива сред нас, които не биха искали останалите да достигнат до него. Когато, това да изразиш себе си, да дадеш воля на мнението си е невъзможно, свободата се превръща в далечен мираж сред дюните от безверие и контрол. Когато се страхуваш да кажеш свободно какво мислиш по ежедневни въпроси, започваш да се страхуваш  дори да мечтаеш за велики дела. Кой е виновен? Мързеливите ни умове и тези, които нямат какво да кажат или смятат думите за маловажни и оставят друг да говори вместо тях,  а след това и друг да мисли вместо тях.

В дните на мнима свобода всеки казва това, което мисли, но питали ли сме защо често мислите ни достигат далеч. Хаосът в интересите и четивата ни, създават и хаос в мислите ни.

За улеснение на читателите в блоговете присъства музика, видео. Трябва да е шарено, зрелищно. Станали сме като малки деца,  които с разочарование отбутват настрани книга без картинки и със ситен шрифт.

Докато си мислеше това, Ана влезе по-дълбоко в заешката дупка като си зададе въпроса „Докъде ни доведе тази култура? Как в речника ни неволно се вмъкнаха думи като блог, скролвам, лайфстайл?“ Дума като „трол“ вече не се разбира по традиционния начин.

Търсенето по ключови думи може да ни отведе до невероятни неща, написани от виртуози на безумието. Пишейки в търсачката на Google „как“ можем да се сдобием с информация по въпроса от това как се пише есе, до това как се краде ток, та чак- до как да дресираме дракон.

Бързият и безпроблемен достъп до всякаква информация, в която авторът не е важен ни направи лесно възприемчиви, вместо подлагащи под съмнение.

Ана затвори лаптопа и излезе навън. Беше вече към обяд. По улиците бе оживено, макар и доста студено. 

„От какво се интересува всеки от нас? Какво чете?, Как го разбира?, Какво значение придава на думите? Чете ли изобщо? А, колко от хората, които срещаме пишат?“

Всички пишат... Статии, постове, туйтват... Защо, как?

Къде отива всичко минути, часове, дни след като бъде написано? Отстъпва място на новото по дата. Кое остава, а колко време?

Какво е времето? Нищо. Това е условна величина, с която измерваме отрязъка от вечността, в който живеем. В този отрязък правим ли нещо значимо? Според нас –може би да, според другите – може би не.

Ана зърна на спирката момче и момиче с телефони в ръка. Всеки от тях пишеше нещо – бързо, енергично. Човекът от другата страна най-вероятно правеше същото. Момичето се усмихна. Дали се усмихна на получени я текст или на оригиналността на своя?

„Накъде отиваме?“ Никой не би могъл да каже, но сами избираме пътя. Да се вглеждаме в детайлите и да ползваме вродената си способност да се съмняваме и учудваме, да мълчим и да слушаме повече, да четем много преди да пишем... Защото падането в заешката дупка със затворени очи би ни лишило от възможността да разгледаме странностите наоколо, а те могат да ни помогнат да се подготвим за това, което ще видим, когато се приземим.

Дори, когато сме навън, офлайн светът се е смесил с виртуалния. Когато отваряш лаптопа или когато  го затваряш Морфей би ти казал: „Добре дошъл в истинския свят, Нео?“

С оглед на предишната история ще разгледам понятията култура, блог, блогърство, субкултура, виртуален човек.

Субкултурата се противопоставя на доминиращата култура.  Но тя е и част от общата национална култура. За култура като цяло може да се говори само там, където е налице човешка дейност, като културата в края на краищата представлява сбор от материални и духовни ценности, необходими за оцеляването и преживяването на човека в обществото. Всъщност, благодарение на понятието „култура” и неговите специфични особености, с появата на младежките формирования, постепенно започва да се говори за „субкултура” – онази група от хора с различен тип поведение, вярвания, която се различава от общата и широка култура на мнозинството, от която тя иначе е част. Субкултурата съществува като вид екстензия на културата и в основата й стои бунтът.

Участникът във виртуалната комуникация е един и това е виртуалният човек, представен като основен, активен, движещ фактор във виртуалното пространство, което от своя страна е продукт на неговите представи, интереси, модели... В известна степен понятието „виртуален човек” е продължение на вече наложилото се в научните среди понятие „(аудио)визуален човек” е  продукт на еманципацията на електронните медии, с тяхната тоталност на посланията, на визуалните им символни образци и на техните заместващи медийно опосредствани светове. Фигурата на виртуалния човек е фигурата на реалния човек в една нова обвивка, в една по-скоро желана от него опаковка, създадена от него, развита от него, негова проекция, но понякога не съвсем отговаряща на реалността.

Връзката на субкултурата с блог културата е особено силна. Блог комуникацията и блогърите сами по себе си се явяват тип субкултурно общество.

Блоговете от своя страна представляват една от особено популярните и бързоразвиващи се комуникационни платформи, които попадат в полезрението на много съвременни изследователи. Блоговете притежават всички онези медийни характеристики, които освен иновативни по своята същност, са провокативни и отварят път към все по-нови и нови перспективи пред поколенията учени занапред.

Основен проблем  е преминаването на младежките субкултури от офлайн в онлайн среда, техните онлайн проекции.

Като бунтуващо се явление субкултурата стои някак настрани от традиционните медии, от медийните гиганти и комерсиалността, лъхаща от тях. Въпреки това обаче, и субкултурата се нуждае от място в медиите, от свой индивидуален начин на популяризиране.

Днес блоговете са широко разпространени, мнозина ги наричат и лични дневници. Все повече потребители избират по този начин да споделят не само интересни сайтове, а и своите лични преживявания и творчество. Главоломна е скоростта, с която се развиват блоговете през годините.

Всъщност, блогосферата покрива почти всички възможни теми. Тя е толкова разнообразна, колкото е човешката мисъл.

Зародилата се блог култура в условията на дигиталното пространство бележи резки промени в интересите, разбиранията и мисленето на хората.

Нека поговорим за четено в мрежата като цяло, за лутането в безкрайната информационна Вселена и какво причини това лутане на нашия разум.

Николас Кар, който списва известния блог Rough Type и е автор е на книгите The Big Switch и Does it matter? написва есето си „Is Google Making Us Stupid?”, което е препечатано в няколко антологии.

Книгата му „Под повърхността” – бестселър на New York Times, бива номинирана е за наградата „Пулицър” и е преведена на над 20 езика.

„Под повърхността“ на Николас Кар или ,,Как Интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта? Кара ли ни Гугъл да оглупяваме? формулира един от най-важните дебати на нашето време: дали като се потапяме в изобилието на Интернет, не жертваме способността си да четем и да мислим задълбочено. В „Под повърхността” Кар развива тази тема до завладяващо изследване на интелектуалното и културното влияние на Мрежата. Как „инструментите на ума”- от азбуката през картите до печатарската преса, часовника и компютъра – оформят човешката мисъл през вековете? Могат ли технологиите за търсене, съхраняване и споделяне на информация да пренасочат невронните ни пътеки? Имат ли своя „интелектуална етика” различните информационни технологии? Наистина ли Интернет ни преправя по свой образ? Опирайки се на големите мислители от Платон до Маклуън, както и на последните достижения на когнитивната наука, в „Под повърхността” Кар изтъква една смес от интелектуална история и културна критика, която завинаги променя начина, по който мислим за медиите и човешкия ум.

С книгата си  Николас Кар убедително, задълбочено и красноречиво доказва с помощта на многобройни научни изследвания, че Интернет променя радикално не само начина ни на мислене, но и структурата на мозъците ни.

Той разказва за тъмната страна на Интернет и споделя, че за него Мрежата от една страна е божи дар, но от друга тя прави хората разсеяни и повърхностни. Десетки проучвания на психолози, невролози, преподаватели и уебдизайнери водят до едно и също заключение: когато сме онлайн, попадаме в среда, насърчаваща повърхностното четене, незадълбоченото и разпиляно мислене и натрупването на откъслечни познания.

„През изминалите пет века, откакто печатната  машина на Гутенберг превърна четенето на книги в популярно занимание, линейният, литературен ум е в основата на изкуството, науката и обществото. Гъвкав и проницателен, той се проявява като богатото въображение на Ренесанса, рационализма на Просвещението, откривателският дух на Индустриалната революция, дори подривното мислене на Модернизма. Скоро може да се превърне в ума на миналото.“

В крайна сметка онлайн пространството е вече съществена част от ежедневието ни. Блог културата е на път от субкултура да се превърне в традиционна. Можем да избегнем ленивостта в мислите като не загърбваме традиционната литература, защото тя няма да бъде заличена от текстовете в мрежата, а ще им повлиява.

Критичната и аналитична мисъл, подлагането под съмнение и задаването на въпроса: ,,Кое е важното и полезното за нас?‘‘ са червеното хапче, което избираме, за да разберем Wonderland. В противен случай оставаме завинаги в Матрицата. Изборът е наш и не е нужно да отричаме новото изцяло , за да не ни повлияе то по неподходящ начин. Можем да го използваме рационално, анализирайки го.

Защото, както е казал писателят Франсис Скот Фицджералд: „Тестът за първокласна интелигентност е възможността да имаш две противоположни идеи в ума си по едно и също време и да функционираш нормално”.

 

Източници:

1.     Николас Кар, „Под повърхността“, 2011 г.

2.  Годишник 2011, Факултет по журналистика и масова комуникация СУ „Св.Климент Охридски“, катедра История и теория на журналистиката; дисертационен труд на тема „Младежките субкултури в контекста на блог комуникацията“, Кристина Пайташева.