Нов български университет

доц. д-р Росен К. Стоянов, Нов български университет

 

 

 

Субкултури и пространства.

Модерността предположи изключително динамично развитие на палитрата процеси в обществото, продиктувани от новото усещане за свободата на духа, предефинирането на самата свобода, подкрепено от развитието на технологиите и социокултурните промени.

На фона на нарастващата икономическа,  научна,  културна и политическа взаимозависимост, глобалните измерения на културата започнаха да взимат превес, да изместват и неглижират, дори да обезсмислят значимостта на локалните.

Макар и на пръв поглед да звучи парадоксално, но живеем в свят, в който можем да отграничим като един от основните негативи информационната недостатъчност. От своя страна заявка за „модерно неравноправие“ дава и съществуващия и очевиден проблем с  достоверността на вторичните източници на считаното от мнозина за най-ценна и основна придобивка на модерния човек – информацията.

В този свят и създаването, и съществуването на субкултурите е по-скоро форма на изява, опит за разграничаване от другия, съзнателен или недотам опит за фрагментиране на масовостта, а не толкова нова, свободна изява на различност, представена ни под формата на протест. Елитарността е поставена под съмнение, под ударите на множеството заявки за различност и оригиналност, високата култура е заставена да се съобразява и видоизменя, като отстъпва не само във формите и начина на представянето си, но и в същностното си битие, в пространствата, които заема и чрез които доказва своята неотменима и дълговечна същност. Поставена пред агресивността на кичозността и ерзац примерите, под непрестанното обезсмисляне от страна на поп направления, течения, разновидности и варианти, интелектуалното осмисляне и адаптиране на обкръжаващия ни свят се предефинира от мимолетността на удоволствието, отричащо умозрения като смисъл и начин на живот.

Идентичността се заявява и доказва като единствено възможна само на базата на съобразяване с глобалността. Някога, за да бъдеш, трябваше на първо място да си. Днес, за да бъдеш, трябва само да си мислиш, че си. Улеснението на решаването на проблеми от всевъзможен характер ни залива отвсякъде. Не трябва да знаем, защото лесно има откъде да узнаваме. Не трябва да помним, защото лесно има откъде да проверяваме. А дали няма да се наложи и да спрем да мислим, защото има кой, или по-скоро какво, да мисли вместо нас. За да ни улесни.

Днес изкуство е всичко. За едни идеите са вече изчерпани, всичко е измислено, направено и показано и това дава основание, под предлога на експерименти на смели и свободни духом, да поставяме на изпитание и под въпрос базови естетически, етични и логически принципи. Днес изкуство е онова, което е оцеляло и валидирано от глобалността.

От своя страна рационалното, интелектуално осмисляне на необходимостта да се различаваш от масата, да си оригинален, се налага все повече като единствено възможното действие на доказване на индивидуална и/или групова идентичност. И то, ако е възможно, неотричайки мейнстрийма... За революционност на заявките, за протест на другостта и дума не може да става. Такива действия все по-често се определят като крайни,  дискриминиращи, некултурни, немодерни и нетолерантни. Модерното противопоставяне на общовалидния доминиращ в обществото културен модел се формира, реализира и изявява отново на базата на идеи, разпространени и филтрирани през конвенционалните, и собственост на същия този доминиращ културен модел, информационни канали, технологични средства и медии.

Самото желание другостта да се масовизира, за да бъде силна и да се докаже като валидна, да се разпространи повсеместно, да завземе колкото е възможно повече пространства и умове, я превръща в еднаквост. Така липсата на противопоставяне и отричане се превръща в основна слабост на всяка заявка за различност. Алтернативността на идентичността се проявява само под формата на технологизиране на процеса, а що се отнася до независимостта и автономността, тях можем да поставим под голямо съмнение и не само поради факта на постоянното желание за капитализиране на продукти, услуги и ползи, следствие от дейността на всяко заявило се като оригинално и неконформистко течение.

Днес се наблюдава не само фаталното за всяка субкултура комерсиализиране на протеста, но и визуализирането му като алтернатива, нещо особено опасно и предефиниращо категорично концепцията за свободата и другостта. На тези подобия на субкултурност, като отдушник на напрежение, се вменява единствено възможния начин да си против, единствено възможния начин да реагираш, но и поради тази си свобода да получиш и единствено възможното, но винаги само виртуално, удовлетворение от самата предположена възможност да изкажеш друго мнение.

Алтернатива означава другост, желаеща промяна на статуквото. Агресивност, поставена като различна възможност. Субкултурата трябва да бъде изживявана като протест, несъгласие, различност, като проява на свобода на духа, като катализатор на промени, по-скоро еволюционен, а не и като революционен запас на общностна или обществена енергия.

От своя страна новото дигитално пространство осигурява един изключително разнороден, обемист и постоянно размножаващ се набор от нови възможности. Днес спокойно можем да говорим за прояви или поне заявки за специфична електронна култура и категорично за началото на т.нар. облачно образование. Дигиталният човек прави опити да установи и осъществява Интернет демокрация. Виртуалната реалност предлага множество забавления, бягство от действителността, изживяване на чисто физиологични потребности по един съвсем нов начин – виртуални запознанства, виртуален секс и т.н. А всичко това неминуемо води до определени, ако не и съществени, социокултурни промени.

Ни(кой) не „притежава“ Интернет.

Макар и да знаем кой е създателят на социалната мрежа Фейсбук например, рядко го наричаме собственик. Защото самият той ни е предоставил възможността да сме горди притежатели на наша собствена страница там, на наша собствена стена, група и т.н., макар и да нямаме нищо, сме отново териториално осигурени и изживяващи асоцииране, аналогизиране и приобщаване чрез първична, но този път дигитална, териториалност. Бягството от дома не е буквално, а в неговите рамки. Днес не само сме склонни да преувеличаваме, днес хиперболизираме до неузнаваемост – себе си, своя живот, хубостта и здравето си, приятелите и семействата си, героичните си подвизи и непостижимите за всички околни романтични познанства, пътувания и изживявания. И въпреки желанието ни да сме оригинални, всъщност банализираме всекидневието си до крайност. [1]

Съществуват ли собствени правила, закони и ценностна система на ползващите социалните мрежи? Съществува ли силна идентификация, водеща до зависимост от битуването там? Ползването на (живеенето в) социалните мрежи запълване на свободното време ли е или единствено възможния начин да си част от множеството? Поведението, мислите и активността ни са реплика или отрицание на реалното съществуване на омагьосаните от социалните мрежи?

Все повече от нас станахме „различни“, все повече от нас „протестираме“ и сме несъгласни, заявяваме другостта си по всевъзможни начини. А това ни обединява, създава възможности за обединяване на усилията по определени каузи, но и при заявяването на различността ни в процеса на себедоказване и търсене на индивидуално или групово признание. Все повече от нас сме отдадени на сбъдналата се бленувана мечта да имаме най-свободното и плуралистично пространство – Интернет. Така неусетно, ние всички заедно, постепенно се превръщаме в мнозинство. В едно ново, дигитално мнозинство. А това е не само абсурдно, но и крайно ненужно.

Бизнес, субкултури и “Облачни” неща.

Бизнесът не твори култура. Или това бе валидно до днес… Дигитализирането се превърна във възможност за създаване на нови продукти и „размерът“ на субкултурите е може би водещия фактор, от който зависи интереса на бизнеса към тях. Следва внимателно проучване и формиране на целеви пазари, впоследствие и формиране на „субкултурно“ поведение, а оттам и формиране на субкултури.

Днес субкултурите масовизират. Те са популярна култура. Те се размножават постоянно, разрастват се и се превръщат в доминиращ фактор и то най-вече по отношение на индустрията. Бизнеса често приобщава като впоследствие и припознава продуктите, дори проявленията и начина на живот на модерните субкултури. Това е още една причина, която ни задължава да бъдем по-внимателни оттук-нататък при определяне на субкултурите само в сравнителен план спрямо културата или на база символите, които ги визуализират и представят в новото публично пространства. И отново този процес не се осъществява чрез бунт и скандалност. Напротив, спокойно и уверено, ползвайки инструментариума на съвременната икономика и стратегическото и бизнесориентирано мислене, разбира се осигурявайки си вездесъщата публичност и чрез всякакъв род комуникационни канали и медии. Още един парадокс на модерността.

Така дигиталните субкултури не отричат, а предефинират културата, трансформират я, дори се консолидират с нея, като сами се превръщат във водеща, а понякога и догматична, култура. Едно интензивно случване, именно поради развитието си в новата динамична и с невиждани до този момент възможности дигитална и онлайн среда. Среда, която сама по себе си е глобална.

Комуникационните и медийни мегасливания от края на 20 и началото на 21 век не оставиха настрани възможността да обгърнат с подобаващо внимание претендиращите за самостоятелност, уникалност, идентичност и своеобразен модерен протест субкултури. Създадената бизнес рамка разви до нечувани размери своята мощ и влияние. Музикални течения като хип-хоп [2], корейско диско [3], гейминг манията обхванала няколко поколения чрез Second Life, Counter Strike, World of Warcraft, Age of Empires не останаха извън полезрението на компании като Blizzard, Nintendo, EA, Sony Computer Entertainment, Sega, LucasArts [4], които създаваха или изкупуваха модерност.

В дигиталното общество потребността и желанието за обединяване в малки общности и групи се превърна в задължително условие за заявяване на оригинално съществуване.

Тези и антитези.

Основния изграждащ субкултурите елемент – този на несъгласието и неконформизма, в дигиталната епоха като че ли не си поставя крайни цели, не революционализира мисленето в посока промяна на статуквото като отричане на достижения и ценности, и отново не се превръща в основен фактор на промяната. Дигиталната субкултура не съумява да се превърне в контра-култура.

За разлика от масовата култура, която преработва и черпи „вдъхновение“, и най-вече примери за подражание, от високата култура и контракултурата, дигиталните субкултури са като че ли самодоволно себедостатъчни, възпроизвеждащи се и без никаква нужда или претенция за външно признаване. Модерните общности и малцинства сами определят рамката на своето съществуване и поведение. Формират се дигитално, обновяват се технологично, общуват електронно, и въздействат дистанционно, уговорили свои норми на поведение и живот. Разграничаването само посредством ценностни ориентации и поведенчески модели се видоизменя в единствено визуализиране на символно ниво. Заявката за идентичност в реалността, на всекидневна база, е пренесена почти изцяло във виртуалното пространство – там където може и бързо, и то без следи, да бъде видоизменяна, променяна, преработвана и дори „изтривана“.

Дигиталната субкултура е младежки тип култура.

За разлика от субкултурите на миналото, отричащи пазарното, ориентирано към консуматорство и печалби общество, а оттам и всяка форма на социален и най-вече трудов ангажимент, чрез пасивен отказ да влизат в колаборация с матрицата, представителите на модерните дигитални субкултури бленуват лични облаги, изгоди, печалби, реализация и най-вече – публичност, известност и популярност. И това се случва неагресивно, без вандалски или подмолни действия, а съвсем рационално, открито и заявително. Днес да си готин означава да си „част от“, да бъдеш „като“, което всъщност означава „да не си ти“, да не си себе си. И именно Интернет и дигиталните технологии предполагат неограничени възможности в тази посока.

От своя страна масовата култура, в своите най-дейни проявления – индустрията и частната инициатива на капитала, се възползва максимално от възможностите да разшири своето влияние и най-вече печалби, именно създавайки условия за генериране, подкрепа и развитие на различности. Марки, модификации, варианти, нови модели и ъпдейти играят ролята на заместване на новото и оригиналното. Масовизирането е изнесено на една друга висота, претендирайки че задоволява потребности от всякакъв характер и естество. Идентификацията с дигиталните субкултури е улеснена, а всъщност изпреварена, от множеството варианти на предложенията. Парадоксално е, но предварително са усвоени, откраднати дори идеите за различност и „аз“.

В лицето на нови, модерни и дигитални предложения, бизнесът започна да твори култура – всъщност субкултури. Разбира се този процес е изцяло и стратегически обусловен от законите на пазарната икономика и надлежно и системно проектира своята единствена цел – печалбата, в съзнанието на всеки, ангажиран с процеса. За съжаление в съзнанието и на потребителите на конкретните му продукти.

Дигиталните субкултури определено се позиционират извън т.нар. мейнстрийм [5], приобщавайки към това определение и твърдението, че са проява и на контра-култура [6]. Или поне така бе в началото. В началото там попадаха блогъри, фенове (на Star Wars, Star Treck,…Apple, iPhone, и на какво ли още не), след време се появиха и чатъри, юзъри, сърфъри, лайкъри, селфъри, спамъри, сталкъри, хейтъри и тролове, за да се обновим с обикновени воаьори, аутсайдери, лузъри, активисти всякакви, абсолютни комплексари и откровени луди. И това като че ли обхваща всички нас…

 

Таблица 1

По Sarah Thornton. [8]

 

Определението, че култура е съвкупността от духовни и материални ценности, трябва да се подлага под постоянно съмнение и то най-вече поради факта, че светът навлезе в ерата на виртуалното, в епохата на „дигиталното нематериално“, там където за ценности, в консервативния, класическия смисъл на думата, е все по-трудно да се говори.

Интернет е дигитална субкултура във всичките й проявления.

 Днес пространството е само идея и реализация – то няма граници, понякога дори и очертания, а времето е извън възможността да бъде дефинирано като конкретика и константа, а по-скоро като работна условност. В този смисъл съвременното създаване, съществуване, действие и въздействие на претендиращото за култура се явява и нещо по-различно (повече) от социоизграждащ процес.