Изоморфизъм, като част от системния анализ, представлява съпоставяне на елементи от една област с елементи от друга, така че резултатът от операциите с елементи от първата област е напълно идентичен с трансформиране на елементите от втората област.

Понятието още се дефинира като двустранен обектен морфизъм, налагайки една конструкция върху друга, без да се губи информация.

Изоморфизъм като понятие идва от гръцките думи „изо” (еднакъв, идентичен) и „морфос” (форма), „изъм” още означава – действие или указание за нещо.

Символът, изобразяващ изоморфно поведение е А/B (означаващ, че А е изоморфно на В). Този символ се използва още за изобразяване на геометрична съответствие.

Изоморфизъм за пръв път като явление е описан от Ейлхар Митшерлих, през 1819 г. Той изследва химически компоненти, които имат еднакъв брой атоми в една молекула и са предразположени да оформят кристални структури, като намира други подобни елементи с идентични показатели.

Авторът нарича това свойство изоморфизъм и продължава да усъвършенства новата теория, като описва редица случаи на взаимодействие между кристалните структури.

Концепцията впоследствие е развита за целите на математиката, като се разглеждат две различни системи, които са подобни, но не еквивалентни.

Например, две числови системи, които имат еднакви структури и всяка система съдържа елемент, който има дубликат от другата система.

Изоморфизмът в кибернетиката например, е база за дефиниране на смисъла на информацията.

Този смисъл се съдържа във взаимовръзката: сигнал-събитие-обект. В случая изоморфизмът е съответствие между структурата на две и повече системи.

За да бъдат две системи изоморфни е необходимо:

а) едната система да е копие на другата (при налагане една върху друга) и да си взаимодействат помежду си;

б) при този процес на налагане, резултатите от математическите операции като допълнение и мултиплициране се запазват.

Като пример на изоморфни цивилизационни системи се дава често Арабската и Римската цивилизация. Тези системи използват различни символи, за да представят себе си, но резултатът от допълване и мултипликация е еднакъв и за двете системи.

Съществуват различни типове изоморфизъм: автоизоморфизъм; хомеоморфизъм (налагане на геометричини фигури или топологични пространства едни върху други); изометрия.

Изометрия е тип хомеоморфизъм, където дистанцията между обектите се запазва. Качествено нов изоморфизъм е холографията – при нея всяка част на холограмата носи информация за целия обект, т.е., тя е изоморфна на обекта. Моделирането на информацията се базира на изоморфизъм, по същество тук изучаваме един обект като го сравняваме с друг, познат за нас.

Функции при моделирането на информацията: измерителна; описателна; интерпретационна; ретросказателна; обяснителна; демонстративна; прогностична; транслационна; евристична. Евристичната роля на изоморфизма се заключава в това, че решаването на научни, изобретателски, сложни проблеми става с помощта на аналогията.

Свойствата на изоморфизъм често се използват за дефиниране на сложни, комплексни информационни проблеми, като се използва сравнението, аналогията, генериране на нестандартни идеи. Намира приложение още при системния комуникационен анализ.

Теория на системите е важна част от съвременната наука

Без тази теория и изследванията в тази област не може да се развива успешно нито едно направление в социологията, философията, психологията, кибернетиката, информационните науки, мениджмънта, комуникационните стратегии.

Лудвиг фон Берталанфи (1901–1972) е създателят на Gemeral System Theory. Един от най-известните учени на 20-ти век прави изследвания в областта на биологията, биофизиката, философията на науката сравнителна психология. Развива теорията за „стационарната отворена система”, основател е на Дружеството за системни социални изследвания. Професор е в университетите във Виена, Отава, Ню Йорк, Лондон, Монреал, Южна Калифорния. Роден е близо до Виена, завършва история на изкуството и учи философия в университетите Инсбруг и Виена. През 1949 г. започва да разработва методология, валидна за всички науки и я нарича „Обща теория на системите”. През 1966 г. развива холистичната епистемология (особено приложение намира в медицината, където организмът се разглежда като едно общо цяло).

При общите системи съществуват поредица от случаи на саморегулация,  особено това е характерно при органичните системи. Например, ако наблюдаваме енергийния поток на една отворена система, той ще бъде ориентиран към устойчиво състояние и минимум производство на ентропия.

В последствие системата достига до равновесно състояние.

Концепцията на Берталанфи за системите представлява мрежа от взаимозависими компоненти, една комплексна същност в определен времеви-пространствен интервал, където се наблюдават структурни подобия, наречени изоморфизми. Тези изоморфизми съществуват между живите организми, кибернетичните машини, социалните системи. С помощта на изоморфизмите още можем да симулираме интердисциплинарни модели и да предаваме данни от една научна сфера към друга.

Накратко, GST (General System Theory) е регулативна инструкция за синтезиране на данни, даже закони в природните науки, но валидни и за други области на науката. Термините система, системен подход, системна теория са част от съвременните технологични изследвания.

Изводи:

Различните нива от реалности, като започнем от атомно равнище и стигнем до екологично равновесие са вертикално зависими чрез поредица изоморфни модели. Тези проявяващи се фундаментални вариации на основни структури запазват равновесието си на определено ниво чрез поредица от трансформации.

В един доклад на Европейската общност от 1995 г. (Report EUR 16564, European Commission, 1995) учените Николис Г., Шустер П., Бибрахер пишат: „Поддържането на организацията в природата не може да бъде осъществено чрез централизирано управление, редът може да се поддържа само с помощта на самоорганизация. Самоорганизиращите се системи се адаптират към околните обстоятелства, например реагират на измененията във външната среда благодарение на термодинамичен отклик, който ги прави необикновено гъвкави и устойчиви по отношение на външни пертурбации. Искаме да подчертаем превъзходството на самоорганизиращите се системи по отношение на обичайната човешка технология, която старателно избягва сложността и централизираното управление.

Според Иля Пригожин [14] конформният фактор е функция на пространството-време и съответства на поле, подобно на електромагнитното. Полето е динамична система, характеризиращо се с хамилтониан, т.е., с добре дефинирана енергия. Конформното поле има забележително свойство, енергията му е отрицателна, тя не е ограничена отдолу и може да приема неограничено големи стойности. Обратно, енергията на масовото поле, съответстващо на частица с маса, е положителна. В резултат на това, дефинираното чрез конформен фактор гравитационно поле може да играе ролята на резервоар на отрицателна енергия, от който да се извлича енергията, необходима за раждането на материя.

Първият принцип на термодинамиката въвежда еквивалентността между работа и топлина. Вторият принцип обаче нарушава тази еквивалентност. Работата винаги може да се превърне в топлина, докато обратното не е вярно. В горния случай ситуацията е почти аналогична. Ентропията е свързана с материя-енергия, а не с пространство-време. Превръщането на пространство-времето в материя съответства на необратим дисипативен процес, при който се произвежда ентропия. Обратният процес – материята да се трансформира в пространство-време, е забранен. Изводът, до който достига Пригожин [15] е, че раждането на нашата вселена е експлозия на ентропия. Ще отбележим, че информационната ентропия е в основата на модерните общества, базирани на информация и знания за придобитите данни.

Мислителите дълго време са анализирали нещата в пространството, но настъпва време, казва Анри Льофевър [16], да изследваме самото пространството  и социалните отношения, включени в него. Френският мислител в популярната си книга The Production of Space се опитва да анализира формите, структурата и функцията на нещо, което той нарича социално пространство и проучва възможностите за възпроизвеждане на подобни пространства. Социалното пространство съдържа в себе си конфигурации от актуално пространство и актуално време.

По такъв начин пространството е резервоар от взаимоотношения. Пространството още може да бъде освен социално, имагинерно и репрезентационно. Да възпроизвежда история и да играе роля в историята. То може да бъде още траектория, възел от мрежа, път и място от потенциали /възможна промяна на нещата/. Пространството е сила според Льофевър, освен това то е всичко друго, но и не само пасивна точка от социални отношения.

То играе активно-операционна или инструментална роля, пространството е познание и действие. Пространството ни информира, предизвиква създаване на нови модели на производство, подпомага изграждането на системата от власт. Пространството произвежда социалност, заключава Льофевър.

Френският изследовател издига тезата, че пространството не е нито субект, нито обект, а по-скоро социална реалност (мрежа от отношения и форми). Той заключава, че историята на пространството може да намери своето място между дисциплини като антропология и политическа икономия. Льофевър прави предсказание, че пространството придобива важно значение, където антропологическият фактор не е господстващ повече и се появява възможност за производство на пространство, което е основна индустриална черта.

Пространството е едновременно както социална, така и базирана на физическите измервания сила. Хората често пъти проектират своите тела в пространството и се опитват с жестове да усвоят или завладеят това пространство.

Льофевър [17] вThe Production of Spaceкритикува две основни илюзии – за прозрачността и реалистичността. Илюзията за прозрачност идва от това, че пространството се явява като светла зона, като разбираема даденост за свободни действия, (без задръжки) към идеология, особено за привилегированата реч или писмо.

Единната теория на пространството включва физическото, ментално и социално пространство, като всяко от тези пространства включва, подсилва и предполага другото. Реалистичната илюзия – това са убеждения, че нещата имат повече съществуване, отколкото обект, негова мисъл и желание. Льофевър фокусира вниманието върху подходите за възпроизводство на пространство, като пространството се  подразделя на „representations of space (представи за пространство)”, „spatial practices (пространствени практики)” and „representational spaces (репрезентационни пространства или пространства от представи).”

Пространството от представи например, е събирателно понятие, диалектическо, недискретно и позиционно. Общността е репрезентационно пространство, което обхваща спомените за време, място и мечти за бъдещето.

Пространствената практика обхваща продукцията и репродукцията на пространството. Тази практика обезпечава непрекъснатата кохезия между отделните части на пространството.

Представите за пространство обхващат отношенията, свързани с производството на ред. То е концептуално пространство и включва пространството от учени, плановици, урбанисти, технократи и социални инженери.

Теория на знанието

Епистемологията е една от ключовите области във философията, има отношение към природата, източниците и ограничеността на знанието. Епистемологията се отнася още към пропозиционалното знание, където се допуска, че знанието за определени неща е вярно. Универсалната презумпция в случая е, че знанието е вярно убеждение, но неслучайно убеждение. Тоест, централният въпрос в епистемологията е: какво трябва да бъде добавено към истинните убеждения, за да се превърнат те в знание

Съществуват различни направления в епистемологията [18] като: фундаментализъм; скептицизъм, контекстуализъм, социална и природна епистемология; феминистка епистемология; когнитивен плурализъм; познавателен релативизъм и базирана на добродетели епистемология (като тук се акцентира на връзката между мъдростта и разбирането за нещата).

Някои от по-популярни съвременни автори, които работят в тази комплицирана област са Родерик Чесхолм,Адам Мортън, Робърт Нозайк и други.

Според енциклопедия „Британика” [19] епистемологията е изучаване на природата, източника и ограниченията за човешкото знание. Терминът произхожда от гръцкото „episteme”, което означава знание и „logos” (наука, теория). Епистемологията има дълга история, започваща с разсъжденията на древните гърци и продължава до настоящия момент. Основните въпроси на епистемологията се отнасят до природата на знанието. Философите третират тези въпроси като концептуални, свързани с определена концепция или идея. Някои философи твърдят, че знанието е състояние на ума, т.е., специална нагласа към нещата. Съвременната версия на тази теория постановява, че познанието е част от менталното състояние, което може да се подреди в отделни серии, съгласно нарастваща сигурност и увереност (certitude).

Френският автор Мишел Фуко в книгата „Археология на знанието” въвежда понятието епистема [20] като обозначава с него ансамбълът от отношения, способни да свържат в дадена епоха дискурсивните практики, които дават място на епистемологически фигури, науки, евентуално на формализирани системи. Епистемата не е форма на познание или тип рационалност, а съвкупност от взаимодействия, които могат да се открият между науките от една епоха, когато ги анализираме на нивото на дискурсивните правилности. Епистемата не е възможното в дадена епоха знание като се държи сметка за техническата недостатъчност, мисловните навици или поставяните от традицията граници. Епистемата е това, което прави възможно съществуването на епистемологически фигури и на науки. Според Фуко именно познавателната археология се занимава със взаимоотношенията както между отделните епистемологически фигури и науките, така и със самото знание.

През 1913 г. Ръсел Бъртранд публикува своя ръкопис „Теория на познанието”. Според Бъртранд [21]физическите данни са онези, които носят познание – състоят се не от партикуларии, а от някакви факти (т.е това, което дадени пропозиции твърдят) и от отношения, които предполагат запознанството. Можем да разграничим усещането и възприятието, казвайки че първото дава партикуларии, докато второто дава факти. Умственият факт може да се дефинира като факт, свързан със запознанството или с някои отношения, които ги предполагат. Познавателните факти се дефинират като факти, включващи запознанството или някое отношение, което предполага запознанството.

Отношението на „наличност” (presence), твърди Бъртранд [22] в смисъл, в който обектите са налични в усещането и възприятието, но не и в спомена, е една от основните съставни части на нашето познание за време. А настоящето (present time) може да се дефинира като времето на онези обекти, които имат към отношението на наличност.

Методологически принципи при изследване на познанието, съгласно тезите на Бъртранд:

Ръсел [23] достига до извода, че на теорията на познанието не бива да се предпоставя никакво физическо и физиологическо знание. Физиката и физиологията принадлежат на нашето знание на така наречения външен свят. Знанията ни за тях очевидно зависят от усещането и се получават чрез методи, които трябва да бъдат изследвани от теорията на познанието. Може да се твърди като общо правило, че възможността винаги е свързана с недостатъчен анализ; когато анализът е пълен, само действителното може да бъде релевантно по простата причина, че съществува само действителното, а само възможното е нищо.

Трябва да признаем, твърди Ръсел [24] , че никое убеждение не може да се равнява на познание, освен когато някои убеждения са самоочевидни в смисъл, че са истинни със сигурност и не са изведени от други убеждения. Концепцията за самоочевидността е фундаментална в разграничаването на познание от убеждение и от истинно убеждение (което не е непременно познание). Всъщност „познание” е трудно и сложно понятие и изисква много предварителни условия, преди да може да бъде изследвано успешно. В науката не всичко може да бъде дефинирано и доказано, понеже човешките възможности са ограничени, оттук следва, че всяка редица дефиниции и пропозиции трябва да има начало, и следователно трябва да има недефинирани термини и недоказани пропозиции.

Според Карл Попър [25] централният проблем в теорията на познанието винаги е бил и все още е проблемът за растежа на знанието, като в случая, той има предвид нескончаемия процес на предположения и опровержения. Научните теории трябва непрекъснато да бъдат опровергавани и замествани с по-добри или по-задоволителни.

Попър въвежда така наречените три изисквания за растеж на знанието: Първото изискване гласи: „новата теория трябва да изхожда от някаква проста, нова и силна обединяваща идея”. Второто изискване: „по-прогресивната теория гласи, че новата теория трябва да бъде независимо проверяема”. Третото изискване е: „всяка теория, която е нова стъпка в развитието на науката трябва да издържи някои нови строги проверки”.

Ако едно съждение, според Попър [26] е истинно, всички негови следствия също са истинни; ако съждението не е истинно, то може да има както неистинни, така и истинни следствия. Ако истинното съдържание и неистинното на две теории А и В са сравними, можем да кажем, че В е по-близо до истината или съответства по добре на фактите от А, ако и само ако: или истинното съдържание, но  не и неистинното съдържание на В е по-голямо от това на А; или неистинното съдържание на А, но  не и нейното истинно съдържание е по- голямо от това на В.

Американският професор Родерик Чисхолм [27] , един от най-известните модерни философи от 20. век, разработва „Теория на знанието”, в която защитава тезата за възможността емпиричното знание да се базира a priori, на епистемилогични принципи.

http://en.wikipedia.org/wiki/Roderick_Chisholm

Знанието, в по-голяма степен се базира на доверие към паметта, отколкото на съмнение във възможностите на човека. Защитава се тезата за възможността от самопознание и спазване на етични правила при един или друг поглед към нещата.

Съгласно тезите на радикално емпиричната, феноменология на Харолд Гарфинкъл [28] познанието не е вътрешно за субекта, а е обвързано, въплътено в действия, в събития, в изрази. Познанието е съобщима, подлежаща на комуникация мисъл, въплътена в действия. За разлика от познанието на наблюдаващия, базирано на съждения, посредством съмнения и обяснения, преживяващият има познание за обекта от своята нагласа, от конкретната перспектива на своята интенционалност. Това феноменологично познание не се постига посредством съждения, а се случва с помощта на вярата. Феноменологичното познание става чрез разтваряне и изнасяне на явленията. Случва се посредством операции като се акцентира на въпросите „какво” и „как”. „Какво” е тълкуванието, а „как” е начинът, по който се постига това познание.

Социологът Лаш [29] прави един интересен от епистемологична гледна точка извод – колкото повече наблюдаваме или се самонаблюдаваме, колкото повече подвеждаме под познавателни категории, толкова повече нещата се изплъзват от властта ни, толкова повече се създава риск и несигурност. Колкото повече наблюдаваме обекта, толкова повече той убягва от нашето разбиране.

Фуко в „Археология на знанието” допуска, че едно дискурсивно образувание ще бъде индивидуализирано, ако може да се определи системата за образуване на различните стратегии, които се разгръщат в него; с други думи, ако може да се покаже как всички те (въпреки тяхното понякога изключително разнообразие и разпръснатостта им във времето) произлизат от една и съща игра на отношения.

Може да се твърди, че описанието на изказите и на начина, по който се организира тяхното ниво, води до индивидуализиране на дискурсивните образувания. Един изказ принадлежи към някакво подобно образувание, както едно изречение принадлежи към някакъв текст и една пропозиция – към някакъв дедуктивен ансамбъл. Докато последната зависи от законите на логиката, то правилността на изказа се определя от самото дискурсивно образувание. Фуко [30] нарича дискурса ансамбъл от изкази в качеството им на подчиняващи се на едно и също дискурсивно образувание.

Дискурсивната практика от своя страна, исторически винаги е с детерминирани във времето и пространството правила, които са определяли за дадена епоха и за дадена социална област условията за упражняване на изказната функция. Този ансамбъл от елементи, образувани по правила от дадена дискурсивна практика и необходими за възникването на наука, макар и не непременно предназначени да дадат място на такава, може да се нарича знание, казва Фуко [31] . Знание е това, за което може да се говори  в дадена дискурсивна практика. Знание също така е пространството, в което може да се разположи субектът, за да говори за обектите, с които има работа в своя дискурс. Знанието, още за Фуко, означава полето на съгласуване и подчиняване между изказите, където се появяват, определят, прилагат и преобразуват понятията.

Според схващането на френския философ знанието не е въплътено само в доказателства – то може да се съдържа във функции, рефлексии, разкази, институционални правилници, политически решения.

Стратегии и знания

Европейският изследовател на стратегиите, използвани във военното дело Карл фон Клаузевиц [32] посочва в съчиненията си, че знанието, което се обединява напълно с ума и с живота, наистина се превръща в можене. Ето това е причината, поради която всичко във войната изглежда така лесно и така просто, когато я ръководят добре подготвени хора и се стига дотам, че всичко се преписва на вродения талант. Във всеки случай, тук е необходимо теорията да даде само тези методи, които действително имат значение, т.е., те да не се приемат като абсолютни системи или сбор от мисли, върху които безусловно трябва да почива всичко, а да се възприемат като най-добрите от общите правила и изпълнимите похвати, към които може да се прибегне при липса на лично вдъхновение. Почти на всяка крачка човек е принуден да действа, основавайки се на предположения, а нерядко и при отсъствие на каквито и да е данни. Тогава е необходимо да се вземат такива решения, които да отговарят на известен брой случайности и да имат за основа единствено главните вероятности.

По-нататък в разсъжденията си Клаузевиц [33] твърди, че вроденият талант е толкова необходим, колкото и теоретичното знание, защото именно този талант помага да се разбере последователността от нещата и въпреки големия брой събития да се отделят онези от тях, които имат най-голямо значение за успеха. Измислиците на човешкия ум могат да бъдат унищожени само от същия този ум, заключава Клаузевиц.

Китайският мислител Конфуций изразява следната мисъл „невежата, гордеещ се със своето знание, нищожният пожелал извънредна свобода; човекът, който се връща към древните обичаи – всички те са застрашени от неминуеми бедствия”. Това твърдение показва, че знанието не всякога е достъпно за всеки, понякога е безполезно и понякога вредно, историята често пъти не може да ни подскаже правилния път.

През 20-ти век информатиците Нюъл и Саймън дефинират нещо, което те наричат „ниво на знание” (knowledge level) и което в компютърната теория се намира над символното ниво на обикновените компютри. Нивото на знание се обогатява постоянно с натрупването на опита от нови действия според т.нар. „принцип на рационалността”. А именно, „ако се знае, че дадено действие води към някои от целите, избира се това действие”. Професорът по философия Жил Гранже [34] също различава две страни в разума. Едната той нарича тактически аспект или това е връзката между причина и следствие, т.е. логика. Другата е стратегически аспект – той води до дефиниране на поле, в което действа логиката и което се отнася до приемливостта на целите или задачите.

Според Ален Кон [35] , теорията на Гьодел за непълнотата („независимо от броя на използваните аксиоми, който може да е краен или рекурсивно даден, винаги има въпроси, на които не можем да отговорим, които си остават нерешими, за които винаги ще липсва информация”) дефинира нещо като хоризонт на познанието, определен от броя на взетите решения. Колкото този брой е по-голям, толкова по-далече е хоризонтът. Не бива да приемаме статичната гледна точка, според която трябва да съществуват веднъж и завинаги даден краен брой аксиоми, даващи отговор на всичко. Напротив, разбирането ни е динамично. Всеки път, когато то се разширява, получаваме възможност да отговаряме на все повече въпроси, да взимаме решение за всяко ново разклонение, така че хоризонтът ни да се разширява. Идеята, че един ден ще разберем всичко, е явно илюзия, заключава Ален Кон.

Мениджмънт на познанието (knowledge management) е съвременна, комуникационна ориентация.

Роан Уилсон [36] посочва десет подхода, важни за структуриране и управление на организационното знание:

1. Изграждане на КМ стратегия. По същество това е план, базиран върху ефективността на знанието, относно организационна конкурентноспособност. Експертите идентифицират шест ключови фактора за успех: оперативен мениджмънт, корпоративна култура, управление на съдържанието на комуникацията, технология, приложения и измерване на резултатите.

2. Дефиниране и представяне на организационното знание.

3. Идентифициране на ключови позиции на знанието в институцията. Анализ – как отделните представители в организацията прилагат натрупаното досега познание.

4. Развиване на система за споделяне на знанието. Хората се интересуват кой, за какво използва и споделя натрупаното знание в организацията. Създава се специална професионална позиция – knowleedge брокер.

5. Стимулиране на онези служители, които базират поведението си на основата на придобито знание.

6. Фокусиране върху връзката между хора, процеси и технологии. Отчитане ролята на скритото знание.

7. Насърчаване на работата в мрежа, създаване на специализиран софтуер за трансфер на знания и обмен на идеи.

8. Да се анализират най-добрите практики, като се вземат предвид както услугите за потребителите, така и техническите проблеми. Понякога малкото знание може да окаже силно въздействие.

9. Картографиране на знанието. Управлението на информационното съдържание често пъти се определя като част от стратегията по мениджмънт на знанието. Създаване на виртуални карти, които осигуряват на служителите лесен достъп до информацията и обвързване на комуникацията с организационните цели.

10. Предифиниране на политиката относно представяне на познанието за ключови играчи в организацията.

Knowledge мениджмънт и информационен management [37]

http://informationr.net/ir/8-1/paper141.html

КМ е новопоявила се научна дисциплина и е ново развитие на практиката от типа на информационен и комуникационен мениджмънт. На базата на сравнителен анализ на практиката в областта – мениджмънт на знанието, проведен в различни организации, може да се направи едно разграничение между информация – знание и комуникация – знание.

За целите на обучението на студенти и специалисти бяха създадени два професионални блога, чиито адреси са:

http://kmrusi.blog.bg/

http://rusicom.wordpress.com/

Известно е, че за пръв път словосъчетанието knowledge management е дефинирано през 1986 г.от д-р Карл Уиг (Wiig), който написва една от първите книги по управление на знанието, публикувана през 1993 г. От друга страна автори като Броадбент (1998), Стрийтфийлд, Уилсон (1999) защитават концепцията, че изказаните идеи вече са били използвани в практиката, и литературата по knowledge management само ги обобщава.

Едно проучване, проведено през 1997 г. сред 200 американски фирми показва, че 80% от корпорациите разполагат с някаква инициатива, свързана с обработка на знанието (KRMG, 2000). Технологичните иновации често пъти са основния фактор за интереса към това ново направление. През 1999 г. в един доклад на Световната банка се отбелязва, че систематичното обменяне на знание играе важна роля във всички организации по света. Някои от последните инициативи в тази област са например, в част от посолствата на Великобритания е назначен „служител, отговарящ за знанието” (knowledge officer).

В компанията NatWest Markets има ръководител на офиса по управление на знанието. Ролята на подобни експерти е да подобрят качеството на услугите, продуктивността, вземането на решения и иновациите в една фирма.

Новите дисциплини и новата терминология често пъти генерират съпротива и голяма доза скептицизъм, изразени от много автори. Въпреки това управлението на информацията, информационните ресурси и знанието поставят поредица от концептуални проблеми.

Правят се съпоставки между мениджмънт на информацията и управление на знанието като различията се търсят главно в концепции, имащи отношения към понятия като: данни, информация, знание и интелигентност. (Вж. таблицата).

В КМ речниците понятието данни се дефинира като фактическа информация (наблюдаема или статистическа), използвана като база за обосновка на взети решения; докато информацията се определя като вид комуникация или възприемане на знание или интелегентност.

От друга страна знанието се дефинира като състояние, имащо отношение към изучаване, познаване на нещо чрез опита или състояние за достигане до истината, или до фактите (чрез разсъждения и интелигентност). Знанието е още способност да се схване, разбере нещо.

Според Миидоу [38] (Meadow, 2000) данните са поредица от прости символи като например – цифри и букви; информацията, въпреки че няма универсално възприето значение-  има отношение към оценка, проверка за истинност и използване на данните. Знанието включва висока степен на определеност и валидност на информацията. Интелигентността е информационна форма и е свързана с възможности за разумни оценки.

Отделните автори правят разлика между явно и скрито знание. Скритото знание се дефинира като знание, базирано на действие, въведено в практиката и следователно не може лесно да се обясни и опише, но се смята, че е фундаментален подход, по който организацията използва знанието. Скритото знание не може лесно да се трансформира в явно, изразимо знание. Експлицитното знание се дефинира като знание, което може да бъде кодифицирано и следователно лесно да се сподели или комуникира.

Специалистите по управление на знанието определят това експлицитно знание като структурирано и логично, и следователно може да бъде запазено с помощта на информационните технологии. Това познание, често пъти се дефинира като еквивалентно на информацията като тук вече се издигат аргументите, че информационния и комуникационен мениджмънт допълват управлението на знанието или последното направление е част от техните концепции.

Информацията е смътна, неуловима величина, чувствителна към различни подходи за поглед към света и явленията. Твърди се още, че управлението на информацията и данните е важна част от мениджмънта на знанието.

И двете концепции за IM (Information management) и KM (Knowledge management) изискват висока степен на участие на служители и лидери при управление на процесите; трансформиране на информацията в знание и споделяне на това познание. Основната цел на информационен мениджмънт е съхраняване и извличане на информацията.

Докато мениджмънтът на знанието изисква друг подход и е свързан с някакви резултати, имащи отношение към качеството и иновациите.

Създаването на ново знание е комплексен и сложен процес. Налице са няколко стъпки като част от процеса: откриване и възприемане на знанието; прецизиране на знанието; и споделяне между всички. Тези процеси имат отношение към въпроса „ако знаехме, какво знаем?”

Четири стъпки при дефиниране на новото знание:

Процесите при КМ са свързани не само с разпространение на знанието, но и с неговото споделяне и обмяна, така че да може да се използва на индивидуално ниво. Тоест, може да се каже, че тази нова ориентация няма да бъде успешна, ако това знание не се съхранява, споделя и използва.

Популярни дефиниции за данни, информация и знания [39]

Автор	Данни	Информация	Знание
Уиг /Wiig/	---	Факти, описващи ситуация или състояние	Истини, убеждения, перспективи и концепции. Оценки и методологии, know-kow
Нонака и Такеши	---	Поток от важни съобщения	Отговорности и убеждения, формирани от съобщенията
Спек и Спайкервет	Не-интегрирани още символи	Данни със значение	Способности за оценка на значението
Дейвънпорт	Прости наблюдения	Данни, имащи цел и отношение към нещо	Наличната информация в съзнанието
Дейвънпорт и Прусак	Мрежа от дискретни факти	Съобщения, ориентирани към промяна на потребителя	Опит, ценности, прозрения и контекстуална информация
Куиджли/Quigley/, Дедън	Текст, който не съдържа отговори на частичен проблем	Текст, който отговаря на въпросите:кой, кога, какво и къде?	Текст, който отговаря на въпросите: защо и как?
Choo	Факти и съобщения	Данни, с безусловно значение	Доказани и верни съждения

В началото на 21. век се промениха не само методите, моделите за комуникация и респективно технологиите, но се извърши и качествен скок в индексиране на информацията в съвременните мрежи и значително подобряване на тяхното съдържание. Възникнаха такива симбиози като: комуникационен мениджмънт и управление на знанието (knowledge management); информационни науки и управление на съдържанието на комуникацията (content management); семантични мрежи и мениджмънт на онтологии (ontology management); електронно обучение и интерактивно образование. Всичко това изисква нов тип комуникационна компетентност, базирана не само на знания, но и на определени умения и споделяне на идеи, опит и концепции между комуникационни експерти от различни страни, в специализираните информационни мрежи, портали, web-семинари и форуми. От една страна живеем в комуникационно общество, чиито основни характеристики са – мрежови структури, информационни потоци, комуникационни пространства, а от друга страна, подходите към отделните проблеми трябва да бъдат както стратегически ориентирани, така и базирани на знанието за процесите. Развитите страни и общности като САЩ, ЕС, Япония ориентираха своите икономики към изграждане на софтуерни и технологични системи за структуриране и управление на знанието в области като икономика и бизнес администрация. Целта на тези ориентации е по-голяма конкурентоспособност, завоюване на по-добри позиции в икономическата, технологичната, политическата и социална сфера.

В последните години бяха изградени поредица от виртуални библиотеки и мрежи по мениджмънт на знанието, като част от тези ресурси са структурирани в kmnetwork.com и Brint Institute. Към последния институт например, са създадени следните тематични направления: управление на знанието (knowledge management); бели страници (white papers); дискусионни форуми; платформи за управление на персоналното знание. Институтът осигурява още интерактивни ресурси от типа на карти на знанието, портали на знанието (knowledge portals), книги и ръководства, имащи отношение към тези технологии. Някои основни тези от настоящата статия например, са дискутирани от автора в специализираните форуми на този институт.

Мениджмънтът на знанието е модерен подход за събиране, организиране, обработка, споделяне и анализ на знание както на индивидуално, така и на групово ниво, съществуващо в организацията, което директно влияе на представянето и в съответната сфера на бизнес. Knowledge Management (KM) представлява електронна платформа, която позволява подходящата информация, в релевантен контекст, в точно определено време, да се ориентира за реализиране на целите на бизнеса. Известно е, че знанието кореспондира с друго основно понятие, а именно епистемология. Както видяхме по-горе, енциклопедия „Британика” дефинира епистемологията като метод за изучаване на природата, източника и ограниченията за човешкото знание.

Философите третират тези въпроси като концептуални, свързани с определена концепция или идея. Някои социални учени твърдят, че знанието е състояние на ума, т.е. специална нагласа към нещата. Мениджмънт на знанието фокусира вниманието на експертите, как да се структурира наличните, институционални и познавателни ресурси, с помощта на мрежовите технологии, така че организацията да се превърне в иновационен тип и да реагира на всички промени във външната среда.

КМ акцентира още върху споделяне и съхраняване на знания като средство за увеличаване скоростта на развитие, ефективността и компетентността на организацията. Друга възможна цел е ориентиране към непрекъснат растеж и просперитет. Тази ориентация има отношения не само към технологиите, но и към комплексно изследване на настъпилите промени и управление на компанията в зависимост от културата на поведение на потребителите на информация. С помощта на КМ се търсят начини как да се обменя знание между всички служители, така че организацията непрекъснато да се развива и усъвършенства.

Знанието се акумулира от всички достъпни в институцията източници, включващи лидери, служители, системи, база данни, отделни файлове и информация, съхраняваща се на отделни компютри. Тъй като знанието непрекъснато остарява, то всички данни автоматически трябва или да се обновяват, или да се актуализират. Знанието, с помощта на специализиран софтуер, незабавно се представя на онези хора и системи, които се нуждаят от него в момента на вземане на решения или генериране на идеи и проекти.

KM е високотехнологична и комплексна платформа, включваща няколко фази и е ориентирана към различни потребности. Смята се, че без необходимите подготвени експерти, мениджъри, технологии, софтуер, сервиз, комуникации методът не може да се приложи в практиката. За пример само ще посочим, че в България се говори за подобни концепции и то в отделни министерства, без да са направени каквито и да са инвестиции в горната сфера. От тази гледна точка сме изостанали от развития свят с няколко години.

С помощта на КМ се търсят начини за повишаване  конкурентноспособността на съвременните институции и бизнес структури, това се реализира като се подобрява  знанието за конкретния бизнес или се създава ново знание.

Развитието на практиката по КМ става възможно, благодарение на развитието на Интернет и IT сектора. Може да се твърди, че в много отношения практиката по КМ отразява процеса по усъвършенстването на комуникационните технологии. КМ още кореспондира с такива модерни направления като интерактивно обучение, управление на съдържанието на комуникацията, платформи за представяне на знанието (knowledge representation), експертни системи, извличане на данни (data mining). Създаден е и софтуер, управляващ познавателните ресурси в институциите, като най-популярните продукти са IBM Lotus, Plumtree, Hummingbird, Open text, Sybase, SageMaker, Viador and Hypirion.

КМ [40] се ориентира към търсене на формални и неформални подходи за споделяне на организационно знание, изграждане на собствена философия и културна рамка, в която са предлагат услуги на потребител. Взаимодействат се вече с нови високо-технологични изобретения като семантични мрежи, онтологични медии, контент мениджмънт, комуникационен мениджмънт.

Дейностите, породени от новият подход, изискват всяка личност в организацията да има достъп до точни данни и знания, така че да взема адекватни решения на своето работно място. Първата конференция, обсъждаща тези нови реалности и подходи, е организирана в САЩ от „Обществото за технологичен трансфер”, през 1987 г. в Purdu University. Темата на конференцията е „Управление на познавателните активи през 21. в.” Втора подобна конференция на тема „Продуктивността на знанието” е проведена през 1992 г. от Steelcase North America и EDS. След което започва бурно развитие на тази технология, въвеждането й като програма в различни реномирани университети, за да се достигне до момента, когато през 2000 г. Европейският съюз приема стратегия за изграждане общество и икономика, базирани на знанието. В Лисабонската стратегия на ЕС се акцентира на изграждане на икономика на знанието в рамките на Европа. Проектът, е-Европа представлява информационно общество достъпно за всички граждани.

Новата икономика, често пъти е дефинирана като икономика на знанието и комуникациите. В момента се изгражда модерно интелигентно, комуникационно пространство, дефинирано от информационни потоци и мрежи, и определени модели на поведение. Принципът, валиден за тези тенденции, е колкото по-ясно е определено пространството, толкова генерираната социалност е по-висока. Съвременните мрежи имат различни измерения и отделните автори, в зависимост от циркулиращите в тях комуникационни потоци, ги дефинират като: информационни, символни, познавателни, комуникационни, образни, технологични, финансови, дискурсивни, въображаеми, виртуални и интерактивни структури.

През месец март 2000 г. в Лисабон, Европейският съвет приема „Стратегия за икономическо и социално обновление на Европа” (Вж. Приложенията), в което се казва, че днес страните от ЕС са изправени пред коренно изменение на парадигмата, чийто двигатели са глобализацията и новата икономика на знанието. Процесът оказва въздействие върху всички сфери на живота и налага дълбока трансформация на европейската икономика и общество. В стратегията, която трябва да се реализира до 2010 г., се поставя като основна цел икономиката на ЕС да се превърне в най-конкурентната и динамична, базирана на знанието структура в света, осигуряваща устойчив икономически растеж, по-добра работа и по-висока социална сплотеност. Това изисква както радикална трансформация така и динамични програми за модернизация на социалния живот и образователната рамка.

Образованието и е-обучението са основните фактори за получаване и предаване на знания и важен елемент за всяка иновация. В тази област би трябвало да се постигне взаимодействие между сфери като трудова заетост, социално включване, изследване и иновации, култура и политика, насочена към младежта, информационното общество, предприемаческата инициатива и хармоничния вътрешен пазар, европейската наука. Човешките ресурси са основен капитал, като в стратегията се подчертава, че инвестициите в тази област ще определят по-нататъшното развитие и производителност в ЕС. Хората непрекъснато трябва да актуализират знанията, компетенциите и квалификацията си.

През март 2001 г. в Стокхолм, Европейският съвет прие 3 главни стратегически цели за обучение и образование и 13 конкретни задачи, като през 2002 г. бе одобрена работна програма за изпълнение на тези цели и задачи. Акцентира се на интегрирана политика за образование и подготовка, информиране на гражданите чрез комуникационни програми, активно включване на университети в инициативата „Европа на знанието”.

Една от стратегическите цели е да се трансформира образователната система и непрекъснатото обучение в дългосрочен процес, да се изгради общество и икономика, базирани на знанието. Това ще се постигне чрез коопериране на усилията на 31 европейски страни и чрез включване на представители на гражданското общество и международни организации като Организацията за европейско сътрудничество, ЮНЕСКО, Съвета на Европа. Ще се използват още всички досега съществуващи системи за образование и подготовка, и в частност популярните програми Еразмус, е-образование и мултилингвистично обучение. Една от задачите на работната програма „Education& Training 2010” е да се създадат до 2005 г. системи за оценка на качеството на  средното образование, по-динамични университетски програми, мобилни преподаватели, образованието да има непосредствена връзка с културата, науката, ценностите и бизнес сектора на ЕС. Изгражда се специална комуникационна платформа „Ролята на университетите в изграждането на „Европа на знанието”. Европейската комисия отговаря за изпълнението на тази програма като осигурява включване на различни социални, икономически и технологични фактори. Другата цел е създаване на Единна кредитна система (Вж. сп. Наука, 2002, № 2), като обща образователна рамка, количествени, качествени критерии и индикатори за оценка развитието на университетското образование.

Работната програма e-Contentplus /http://europa.eu.int/econtentplus/ е дългосрочна инициатива на ЕС за трансформиране на дигиталното съдържание  в по-достъпно, полезно и използваемо. Дефинираните програмни приоритети и дейности са съгласно решенията на Европейския парламент. Тази програма е част от политиката на Европейската комисия обявена като „i2010-Европейско информационно общество”.

Целта на програмата е да обогати съдържанието на информацията в рамките на Европа, да подобри инфраструктурата, да отговори на предизвикателствата за създаване на уникално европейско информационно пространство, което да осигури богати, безопасни и широко-лентови комуникации, разнообразно инфосъдържание и дигитални услуги за европейските граждани.

Създаване на синхронизирано, европейско културно и научно съдържание е другата цел на програмата, което ще има максимален ефект при използване на наличните дигитални ресурси и бързо търсене на отделните информационни източници, с богато съдържание, и подпомага изграждането на дигитални библиотеки, като крайната цел е повишаване качеството на живот на хората.

Обобщено казано, целта на програмата е да ускори достъпа до европейско, дигитално съдържание и използването му в практиката. По принцип това съдържание може да бъде създавано, съхранявано, управлявано и предавано като се прилагат новите инфотехнологии.

Програмата играе важна роля при хармонизиране на достъпа, използването и екксплоатирането на дигиталните материали и като ефект създаване на добавена стойност и услуги на европейско ниво. Това ще осигури възможности на гражданите, изследователите, студентите и бизнес потребителите да използват по-ефективно наличните информационни ресурси, без значение къде се намират и какъв език говорят.

Мултикултурните и мултиезиковите аспекти на европейското, дигитално съдържание ще станат интегрална част от всички действия. Програмата ще се фокусира още върху качеството на съдържанието, изградено в специфичен контекст, чрез подобряване на търсенето и използването му. Действията ще се ориентират към технологични решения, иновации в организациите и насърчаване на иновативните подходи. Одобрени са три специфични  области, където програмата ще има приоритетно въздействие: географска информация; образователно съдържание; културно и научно съдържание.

Главните аспекти на програмата са: стимулиране обогатяването на образователното съдържание с помощта на Content Enrichment Projects и Thematic Networks. Разработването на ефективна инфраструктура и усъвършенстване на съдържанието в културни, научни и  образователни институции ще се извърши чрез проектите Targeted Projects. Развиване на сътрудничеството между ключови групи, използващи дигитално съдържание, става с инициативата Public Sector Information - A Thematic Network.

Другите аспекти на програмата са:

Днес ЕС разполага със значителни образователни ресурси, в различни web формати, но качеството на съдържанието все още е проблемна област. Често пъти този показател не е съобразен с наличните технологии, културните и езикови различия.

От тази гледна точка в консорциумите, разработващи новите платформи трябва да бъдат включени групи, създаващи съдържание, технологични експерти и специалисти по педагогика. Съдържанието да бъде съобразено с целите и потребностите на гражданите и отделните организации.

Готови ли са европейците за Европа на знанието? На този въпрос се опитва да отговори едно проучване на Евробарометър [41] . Анализира се още отношението на европейците към обучение за цял живот.

Европейците смятат, че обучението през целия живот е важна предпоставка за тяхното лично и професионално развитие. Но те също мислят, че има разминаване между настоящото им ниво на знания и умения, и тези, които са необходими, за да може Европа да се превърне в общество, основано на познанието.

Средно повече от една трета от европейските граждани в момента не са заети в никаква форма на обучение и образование, а един на всеки десет изобщо нямат желание да го правят. Липсата на пари и време са най-често посочваните пречки за участие във форми на непрекъснато обучение.